Аnamnesis morbi

Той е смешен, спокоен човек

и колекционира марки.

Тя му носи надвечер елек,

лично плетен и с пъстри шарки.

Той обича да пие кафе

и да й посвещава стихове.

Тя  очите му-  блед къс море-

най-обича да гали тихо.

 

Те и двамата са с очила-

той дори има няколко чифта.

Тя навремето, казват, била

хубавицата на випуска.

Той веднъж й занесъл стих.

Тя, смутена, листа поела.

Влез – му казала – и седни.

После той я завел на село.

 

Той е смешен, спокоен човек,

всяка вечер по марка залепя.

Тя е с него почти четвърт век.

Те и двамата

са слепи.

Случайно стихотворение

Случайна жена във случаен мотел.
Пред прага потръпва разплакан имел,
завесата скрива случайният мъж,
пристигнал случайно с вечерния дъжд.

Тя – чиста случайност – със същата рокля,
той – тих и със риза в дъжда понамокрена,
Случайно докосват се с пръсти във мрака.
Навън сякаш вятър виновно изплаква,

дъждът, разтревожен и гузен, замлъква,
под прага къс влага нахално се вмъква,
все още трепери имелът свенлив,
а там, зад завесата, във мрака сив

е пак като някога – просто случайно,
един мъж с една жена срещат се тайно.

декемврийска не-нежност

До фонтана с делфините спря ме.
Любопитно примигващ неон
те оплисква в нелепо цикламено
и звучи Пламен Ставрев за фон.
Александровска цяла е коледна,
тротоарите са във скреж.
Не ме гледай с надежда, моля те,
не търси в моя поглед копнеж.

Като тоя фонтан ни е вътре-
после-лятно, замръзнало, зло.
Не измисляй причина за утре -
даже днес ни е твърде само.

Странно – знаеш ни анамнезата,
ала казваш, че пак си готов…
Не. Не искам да ходи с протези
зле шинираната ни любов.

 

Самотният ни август се сбогува

Посърнал и загубен, през октомври
самотният ни август се сбогува.
Дали през май отново ще си спомни
че устните ми юлски е целувал?

Над релсите увисва тишината.
На тънката й нишка се обесва
целувката ни. После сред тълпата
промушва се рефрен на стара песен.

И гарата завърта се, когато
съзнаваме, че няма да ни има.
Умира на перона мойто лято,
а ти се връщаш пак при твойта зима.

До следващия светофар

Мълчаливо вървим под дъжда.
Зад челото ми – пусто до рана.
Под краката ми сякаш с ръжда
е нашарил октомври премяната
на удавени в локви листа.
Есента е сезон за раздяла.
Аз преглъщам виновна тъга.
Ти все още не проумяваш.

И вървим ли, вървим под дъжда.
Аз мълча, а на теб ти се иска
да крещиш…(Да, да, знам, че вода
от проклетия дъжд те плиска…)
А на следващият светофар
ще ми стиснеш ръката до болка.
Със една любов станал по-стар,
ще си тръгнеш внезапно.
И толкова.

Някоя и Целуващият я мъж

Ще изтрия с карминени устни
от лицето ти летния дъжд.
Как, кажи ми как, да те пусна
да си тръгнеш така, изведнъж.

Та нали ще се срутят облаци,
ще застене градът от печал,
пясъкът, изподран от провлаци
ще се дави във сълзи и кал.
Край лиманите птици уплашени
ще се блъскат в стени от тъга
и ще вие морето, страшното,
впило пенести пръсти в брега.

Още няколко мига почакай
да утихне поройния дъжд.
Още миг поне да сме „някоя
и целуващият я мъж“.

Мрак

 

Не си мисли, че с тоя тъмен поглед

ще ме уплашиш. Нямам страх от тъмно.

След няколко изпратени любови 

привикнах да вирея преди съмнало.

И не мисли, че щом съм те залюбила,

във тоя мрак, от страст ще се удавя.

Все още имам женско самолюбие

и с всеки мрак по женски се оправям.

 

Но номера със думите спести ми -

на всяка ще повярвам безусловно.

Не искам думи. Просто прегърни ме,

пространството  размий до безтегловност,

разкъсай с устни мрежата от стари

вини и недовършени любови.

Сега съм тук. И нека ме опари

на погледа ти тъмната отрова.

 

 

Градска романтика

Топло ми е в дланта ти.Сбираш дъха ми в шепа.

Вън светът няма понятие колко е топло с тебе.

Слънцето се опитва да си промуши окото,

с вятъра любопитно блъскат се във стъклото,

 

шум на тролей изтраква морзово по паважа,

сякаш им се оплаква – иска да му разкажат…

Гларусите, нахални, кискат се и одумват,

улиците са кални, с котки от студ оклюмани…

 

Но тук е тъй уютно, и приглушено, тихо,

че тия градски звуци кротко се настаниха

в здрачната стая, в която свила съм се в дланта ти.

Зима е вън, а лято носи се от дъха ти.

Танц

 

 

По опнатата струна на гръбнака ми

дланта ти се заплита като мрежа.

Внезапни чувства, грешни и нечакани

воала на ресниците ми режат,

и погледът ми, натежал от искане

със твоя се намира във сумрака.

Не може друг така да ме притисне.

И не, не може като мене всяка

 

така да те пронизва със зеници,

така да те попива с топли устни.

Ръцете ти- криле на жадна птица,

по кожата ми – езеро се спускат

и разлюляват тихата повърхност

от топла плът и лъскава коприна.

Акорд внезапен, звуците заглъхват…

 

С отлитащият звук мигът отмина.

 

 

двойно счетоводство

Кому е нужно да губим време
във упражнения по надмощие?
Все някой търси какво да вземе,
все някой има да дава още.
Математически изглежда вярно.
Но всъщност правилото е просто:
страстта си даваме не сумарно,
а без значение колко коства.

 

Нима не може да бъде просто?
Аз те харесвам, ти мене-също.
Да си играем на счетоводство
е, меко казано, неприсъщо
на моя огън, на твойта сила,
на дяволчетата в очите ти.
Веднъж от устните ти отпила,
не ме итересуват графите.