Пуснете костенурките на свобода!
Юли и Август, отпускарските месеци, въпреки аристократичната закачка в имената си, за мен минават под знака на плебса. Откак съм в отпуска ме преследват пасторали, ежедневието ми е изпълнено със звуци и картини нямащи нищо общо с градската душа, която нося. Не че е лошо, не, но всяко нещо трябва да си има граници, а това моето започна да става досадно. Изобщо не успях да разопаковам багажа от последната дестинация и отново се озовах с куфар в ръка. Посока- юг.
Преди петнайсетина години родителите ми си построиха вила на една ръка разстояние от Созопол, във вилната зона на едно морско селце, известно с таборите коне, абаносовите цигани и огромното бананово дърво, което вегетира в една кръчма, нагло наричана „екзотична ботаническа градина”. Далновидната постъпка на баща ми ни спасява от висенето на мръсния бургаски плаж и ни осигурява целогодишен достъп до всички заливи на юг от Златна рибка, поради което за мен ходенето на море не е събитие чрезвичайно. Метнах торбичката на рамо и поех към вилата, където, закусвайки скумрия на скара и пеейки бодри рибарски песни, ме очакваше останалата част от семейството.
Скумрията щях да я пропусна, понеже пристигах по тъмно, но познавайки първобитния нрав на баща ми и навика му да приема буквално фразата „Отивам в гората да ви осигуря вечерята”, можех да се обзаложа, че на скарата щеше да лежи прясна мръвка. Това донякъде смекчи мъката ми по миризмата на асфалт и нефтозавод и след като микробусът ме стовари на разклона до вилната зона, с чевръсто темпо изминах петстотинте метра до къщата.
Отдалеч видях белеещият се лист, лепнат на портата. „ПОСНЕТЕ КОСТЕНУРТКИТЕ НА СВОБОДА”. Леко се озадачих. От една страна, не мога да си представя жената, женена за ловджия-рибар и правеща най-вкусната яхния от костенурки, таралежи и изобщо всичко, неуспяло да избяга навреме, да издига подобни лозунги, а от друга, същата таз жена, освен моя майка е и даскалица, на нея дължа факта, че знам как се пише „експроприация”. Та не ми се вярваше тя да има пръст в изготвянето на агитационния материал. Но имах намерение да разбера каква е работата.
Намерих фемилито край огнището (грозна гледка, грозна- на възраст от три до петдесет и три, всеки захапал по един шиш, нищо друго освен ръфане откъм масата и Лили Иванова от радиото не се чува). Четири чифта помътнели от хищнически инстинкт очи минаха през мен като през мъгла и на бодрото ми „здравейте” само измучаха.
Позасегнах се. Не че съм английската кралица, ама редно е поне двата израстъка да се зарадват като ме видят, неблагодарни същества! Кол с печено се оказа по-важен от родителката им, срамота. Разстроих се и грабнах един шиш и аз, за да успокоя разлюляната си душевност, но Загадката с Костенурската Мисия ме глождеше и не успях да се насладя на инак ужасно вкусното дивечово. Накрая не издържах и залюбезничих, нарушавайки тишината.
- Ъъ, много вкусно, какво е, костенурско? – едва го изрекох и големия израстък (от женски пол, 6 годишен Скорпион с липсващи предни зъби) зина сърцераздирателно и от очите й рукнаха реки, а от устата й западаха месища.
- Защо дразниш детето сега?! – укора в гласа на майка ми мяташе кинжали – Не плачи, миличка, тя се шегува, нали се шегуваш, а, А!? – докато лигавеше детето ми, дресирано с толкоз труд и воля от мен, майка ми ме гледаше така, сякаш измъчвах пред нея живо коте. Нищо не разбирах, освен това справедливо възмущение от несправедливото отношение напираше в мен, и то с такава сила, че долната ми челюст се вееше свободно на вятъра и немеех от недоумение. Малкия израстък (също женски, на 3 години, проявява завидна интелигентност, което ме кара да мисля че са я подменили в родилното) реши да ме изведе от информационното затъмнение:
- Дани има тли косненуйки, на кака косненуйката избяга и не могала да я налисува, мамо купи ли ми бонбони, котенцата йдът попалка и аз им дадох моята! – нищо не разбрах. Дори започна да ми се вие свят и горко съжалих, че не си останах в градската джунгла. Там поне само по Анимал планет чувам за костенурки.
Трийсет минути по-късно все още никой не считаше за нужно да ме осветли по костенурковия въпрос. Здрачът, наметнат с ветрец, настойчиво се примъкваше, а заедно с него и пълчища жужащи, летящи изчадия, кое от кое по-кръвожадни и грозни. Жарта в огнището беше поизтляла, котките лежаха премалели от плюскане под смокините, кучето Мечо, виден мастий и убиец на невестулки, дремеше сит под лодката на баща ми. Край масата цареше онази тишина, която само обилно похапване, съпроводено с обилно попийване, може да предизвика. Като на стоп-кадър бяхме – баща ми, изпружил крака, сумти от доволство и се чуди коя от историите си да подхване, майка ми, запалила цигара, елегантна дори и насред селския пейзаж с русия си бретон и тънки глезени и китки, двата израстъка, полузаспали, с омазани усти и загорели от слънцето бузки и аз, натъпкана с мръвки, но с набърчено чело, поради глождещата ме тайнственост около лозунга на портата.
- Край, искам да знам за… – гласа ми прозвуча една идея по-истерично и сепна изпозаспалите твари наоколо. Израстък номер Две се изправи, ококори големи очи и ме прекъсна, ловко прехвърляйки разговора на любимата си тема:
- Клай? Къде клай? Мамо има ли шакалатчи? – Номер Едно, щом чу шоколад, опъна врат и занарежда нацупено:
- Само на нея ли ще има шоколад, и тя освен това е малка, трябва на мен по-голям шоколад да ми дадете, имам по-голям корем! Щом й е малък корема, ако й дадете колко на мен, все едно е яла повече, не е честно пък, все на нея повече й давате! – и това, без да си поеме дъх.
- Никакъв шоколад, докато най-после някой не ми обясни какви са тия костенурки, за които цяла вечер никой не говори?! – стоманените нотки в гласа ми и очевидната решителност да изпълня заканата си, предизвикаха неочаквана сговорчивост в израстъците и двете започнаха една през друга да ми разказват.
Накрая мистерията бе разгадана. Предния ден Израстъците и баба им, екипирани с гумени ботуши(против змии), панамени шапки(против слънчасване) и десет литрова пластмасова кофа(за къпини и гъби), тръгнали на поход в гората. От вилната зона до Дюни, през живописен горист хълм, е около километър и половина черен път, край който изобилства от къпинови храсти, букови дървета и осеяни с цъфнали магарешки тръни слънчеви полянки. Пътьом се сдобили с другари – още една баба с внучето си, Дани – седем годишен хайлазин с лице на печен комарджия и издрани до раменете ръце, поради врене в храсталаци и катерене по огради и дървета. Естествено, в средата на прашен август кьорава гъба не може да се найде, но това не пречи да гориш от ентусиазъм да откриеш такава. Два часа търсили, по единствения разумен начин, известен на гъбарите- заставаш насред поляната с ръце на кръста и крещиш с пълно гърло „Гъбиииии! Къде стеееее!” Гъбите, обаче, колко невъзпитано от тяхна страна, изобщо не ги удостоили с отговор. Накрая бабите поседнали на сянка, а трите деца се щурали наоколо, тъпчейки се с полуузрели къпини, кисели джанки и стипцави боровинки. По едно време Дани изчезнал сред буките, Израстък номер Едно седнал край бабите да си плете венец, понеже била Горска Фея, а номер Две чоплел с пръчка в някаква дупка, причинявайки стрес на семейството буболечки, обитаващи въпросната дупка. Изобщо, идилия.
Твърде за кратко, се оказало. С индиански крясък (тъй любим на всички седемгодишни изчадия, особено когато наоколо има шестгодишни горски феи пред които да се праскат), Дани изскочил от букака, размахвайки във всяка ръка по нещо, наподобяващо средно голям камък. Крясъка му разкъсал следобедната тишина и така харесал на Израстък №2, че към първия индиански вик се присъединил и втори, леко фалцетен, но много ентусиазиран. Горската фея въобще не се трогнала, плетяла си венеца, но това безразличие разпалило още повече завоевателските страсти в Дани и той в свински тръст и продължавайки да крещи, се понесъл към седящите дами. Ръцете му продължавали да стискат камъните и когато се озовал на две крачки от седянката, с точността на Златния Джордан от НБА, метнал по един във скутовете на бабите. Баби, баби, ама има още бая живот във тях, гарантирам ви. По думите на едната, озовалия се в скута й камък я погледнал кахърно и забил нокти в памучните й шорти, при което с елегантен скок тя изскочила от гумените ботуши и от писъка й листата на всички дървета в равадиновска околия окапали. Другата, очевидно претръпнала от проявите на внук си, станала тежко, хванала го за врата и така му извила ухото, че индианския крясък преминал на ултракъси вълни и при още малко завъртане спокойно са можели да слушат музика по Зи-Рок или новините по Дарик.
Уталожили се страстите, разбрало се, че Дани е намерил костенурки и след като изпушили по една цигара на чист въздух, за да регулират сърдечния си ритъм, бабите решили, че няма да е зле да пуснат костенурките в кофата – като няма гъби, и костенурките са гъби. През това време Дани най-после успял да привлече вниманието на Горската фея, която намирала себе си за неотразима под купчината треволяк на главата си, за който твърдяла че е Венеца на Вечността(?!). Бомбардирането с костенурки й се видяло толкова мъжествено, че тя кандисала на увещанията му да й покаже къде точно ги е намерил и скоро двамата се върнали с още две костенурки. Тук обаче бабите се намесили и казали, че е крайно време да се прибират и изобщо, аман от костенурки. Пуснали двете новооткрити при другите две и се отправили обратно към вилата.
Като истински джентълмен, Дани накарал баба си да изпратят Горската фея до портата, където току-що зародилата се дружба рязко се пропукала и след известни спорове и цупежи прераснала в люта ненавист. Дошъл моментът на подялбата на улова и Израстък №1, дълбоко потресена, че Ловеца на костенурки не иска да й отстъпи половината, а само една четвърт, го възненавидяла дълбоко. Дотолкова, че решила да прегърне каузата по освобождаването на всички уловени костенурки (освен нейната една четвърт, но тя щяла много да я обича, да я храни с краставици и дори да й оцвети грозната корубка с боички). Дани обаче, типично по мъжки, изобщо не се трогнал, грабнал трите костенурки и нареждайки цветущо като моряк пред поредна кръчма, от която са го изхвърлили, врътнал гръб и се понесъл към тяхната вила.
Вечерта преминала сравнително спокойно, костенурката била кръстена Райка, стар кашон от кроасани се превърнал в луксозната й обител и с милиони клетви във вечна любов и незабавно разкрасяване с боички, още щом се събуди, Израстък № 1 прекарал последните часове преди лягане неотлъчно край кашона. Малкия Израстък току се въртял край кака си и пищял щастливо „Лайкееее! Лайкеееее!”… Райка обаче нямала никакво намерение да си подава носа и стояла свита в корубката си. Накрая всички си легнали, а на сутринта….
Райка я нямало.
Израстъка ревал два часа, а накрая, съвсем по скорпионски, изтрил сълзите, шмръкнал висящия сопол и заявил, че ще отмъсти на Дани, защото той е виновен за всичко. Като за начало, ще започне КОМПАНИЯ срещу него! И ще напише писмо до КЪМЕТА, и в полицията ще се обади! И, според баба си, се заела с методичността на фанатик да реализира плана си, непозволявайки на никой да й се бърка. Направила към десетина листа с надпис „ПОСНЕТЕ КОСТЕНУРТКИТЕ НА СВОБОДА!” , един лепнала на пътната врата, а останалите се заела лично да разнесе по околните вили и да ги връчи на летуващите. Майка ми едва успяла да я откаже от идеята да щръкне пред вилата на Дани- щяла, моля ви се, да обикаля в кръг и да вика „Освободи животните!” и „Престъпник на костенурки!”, каквото и да значи това…
Та така. След като вече разгадах посланието, лепнато на портата, като една съвестна родителка, реших да застана на страната на детето си и смятам, въпреки че вероятно това ще доведе до потрес баба й, още утре да я хвана за ръка и двете да отидем при тоз малолетен мародер, където с твърд глас и още по-твърд поглед да изискаме от него освобождаването на заловените животни. И ако откаже да постъпи правилно, ще седнем с израстъците и ще обсъдим стратегията си за по-нататък. Нищо чудно да ни хрумнат идеи, свързани с проникване с взлом, мятане на димки и спускане с въжета в непрогледния мрак, но се надявам да не се стига до взимане на заложници…Ние, жените в нашето семейство, не се отказваме току-така, особено ако е за справедлива кауза! Но пасара!
А на Джули, Ерика, Димо и Борис(и на всички вас) заявявам – чудно беше, пак искам! 
