Ева: Погребване на тайната, че любовта не съществува

Posted in Аритмии on 19/07/2018 by ellyst

Дължеше тия думи на жените –
на всичките, дори на непознатите,
дължеше ги на близки и далечни,
на чуждите и тези от кръвта и:
Дължеше тия думи на сестрите си,
защото бяха чиста еманация
на всичките и минали любови –
отсявани, задрасквани, подбирани,
прецизно и със трепет парчетосвани
и белези оставяли в сърцето и,
тъй както алхимик отбира капката
набъбнала във края на пипетата
събрана там след хилядите опити
и хиляди следи по папиларите
от други капки, парещо отровни
и с трепет я повдига към очите си
с надеждата, че ето, ще се случи
лелеяното чудо – трансмутация
и вместо на калай, ще случи злато:
Дължеше ги на своите посестрими
по силата на древна облигация –
от своята позиция на Първа,
създадена във хода на прищявка
на нагъл Бог, Твърдящ, че тя е функция
на протежето Му, забъркано от хумус.
Дължеше тия думи безусловно,
Атавистично предана на циклите,
на всяка капка кръв, пролята в месеца
под знака на луната незапълнена,
на всяка неродена молекула,
изтекла през родилните отвърстия;
Дължеше ги за всеки вик от болка
при късането на химен; и ги дължеше
на хилядите мили пъпни връви
отрязани от хиляди утроби,
които свойта плът са раздвоявали
за да доснаждат тройната верига
на следващото земно поколение.
Но по-добре дългът и да остане
и тайната да бъде неизречена,
А те да продължават да живеят
Със вярата, че някой ги обича
И всичките им мъки имат смисъл
Защото бе и жал за дъщерите ѝ –
За чуждите и своите, нарочени
от Онзи, споменатият по-горе,
да изтърпят без право на обжалване
Присъдата за кражбата на ябълка,
докато със парче от нея в гърлото
адамовите синове се оправдават
и в позата на показна невинност
разливат безметежно свойто семе.

Advertisements

Вино за сватбата на сестра ми

Posted in Аритмии on 19/07/2018 by ellyst

Някъде по хълмистите склонове
във деня, в който тя се е раждала
потъмнели и грапави стволове
уморени от есенно зреене
са потръпнали, голи и сънени –
пулсът фотосинтезен копнее
собствените им плодни рожби-
гроздове мои, шепнат лозниците,
нека се блъскат сокове в жилите,
песен ще стане викът ви, гроздове,
слънце и хумус ви дадохме,
кожици гладки, светлооки циганки,
сок и манна за вас – есен след есен,
есен след есен.
Някъде по прохладните зимници
в бъчвите тлъсти, стегнати с пръстени
от ковано желязо, ври уханната мъст,
а сестра ми расте и кръвта и кипи,
по лозниците гроздове, сякаш бебета
хванати за ръцете на майките си,
и един малък грозд, бял и пухкав,
цял във слънце и хумус, бълбукащ –
носим същите гени, но тя е тамянка,
бяла като лицето на майка ни,
жълта като косите и, мека като дланта и,
черното мерло от косите на баща ни
тъмната сира от очите му,
са останали в мен – има вино за всички,
и растем, от любов и от гени пияни,
бяла тамянка – слънце и хумус – узрява.

Някъде по хълмистите склонове
потъмнелите, грапави стволове
тръпнат в очакване и събират сокове,
по ресите на капки е манната,
иде нова реколта, есен след есен.
И е вече узряла бялата тамянка
за сватбата на сестра ми.

Posted in Аритмии on 05/07/2018 by ellyst

Ромео наближава петдесет
и паниката го обзема бавно
че може би не ще обича повече
по оня всепоглъщащ, болен начин
от който ти се иска да изпиеш
каквото и да е – дори отрова –
за да не носиш бремето на липсите;
Ромео се страхува, сам се вижда –
объркано момче на средна възраст,
копнеещо, тревожно, недоволно
жестоко във нахалната си вяра
че негово е правото да влюбва
във себе си онази, от която
за миг се е почувствал като някога,
докато Жулиета е погълната
от грижата по кроткото битуване
и вече и е писнало от него.
Ромео е решен да върже времето
и даже не разбира, че от възела
на нечие сърце се появява
болезнено протриване и белег –
от времето на Ябълката носи
жестоката себичност на мъжете
да смятат, че е тяхна привилегия
грехът да се изплаща от жената;
и смел заради своята увереност
посяга към плода, решен да вкуси.
Ромео се бои, но не че никога
не ще се влюби както преди време.
Страхува се от вързаните мигове,
защото нарушават битието му –
уютната ленивост на безгрижното
и пълно със удобства ежедневие.
А на балкона, като бяло знаме
под косата луна виси бельото му
и възвестява свършека на битката със времето.

 

 

Posted in Аритмии on 25/06/2018 by ellyst

Ето я – сбира се армията от прегърбени мохикани,
оредялата армия на умиращите от любов –
шепа побелели момчета с ишиас, кръвно и газове,
изкривени от времето кули на любовни замъци,
сбръчканите останки на непревзимаеми крепости
с бръшлян по стените, сив от праха на времето:
сбира се армията на последните живи поети,
Непримиримо гневни над недокосната чаша вино,
неутешимо тъжни, няма ги вече слънчевите момичета
в чиито очи се откриваха – о, как се виждаха само! –
и ги любеха с благодарност, вдъхновено им пишеха стихове,
после ги водеха в клуба, поръчваха с последните си стотинки,
палеха цигара от цигара, целуваха ги тютюнево, влажно,
говореха за мъртвите поети и за себе си, без ревност –
имаха всичкото време на света, за да станат велики,
по-велики от тях ще бъдем, но сега е време за любене,
за живеене, за изпиване на всичкото вино на света,
дай още, момче – поетът трябва да е винаги пиян
от любов и вино и жени, от целия живот, момче,
и от щастливото стечение на обстоятелството
че може да напише стих за своето пиянство.
А навън нощта дори не подозира, че е венецианска,
на нея и е безразлично за поетите, за всичко и е безразлично,
освен да предоставя тъй необходимото мълчание,
звезди, луна, убежището на притихналия бряг,
соления привкус на бриза по изпръхналите устни
на момичетата, целувани във мрака от поетите.
Нощта е същата, със сол, и бряг, и купища звезди,
само поетите, на тлента си обидени, днес са тъжни:
няма ги вече слънчевите момичета,
няма ги светлите струи на смеха им, целувките;
Момчетата пак са в клуба и поръчват с последните си стотинки,
Но оредяват редиците, вече са само дузината
лишени от предварителната гаранция за вечност –
да напуснат живота ненавременно, със апломба
на Великите – предизвикана чрезвичайно смърт;
и са гневни над недокоснатото си вино – живи са,
братството на все още живите – телом – поети,
на прокълнатите да са от умиращите от любов,
но да не умират от любов,
със аорти, калцирани от лекарства, с аритмия,
със ненужната мъдрост на преживелите петдесет –
твърде късно е да станеш вечност след тая възраст,
казват те, после се престрашават и отпиват от виното.

Posted in Аритмии on 25/06/2018 by ellyst

Не върви, а плува – изящна галера
между сергиите с пъпеши и домати,
сред море от плодова пяна и купища зеленчуци,
край щайгите с кайсии и грозде,
покрай острови от ябълки и млечна царевица,
плавно се навежда над кошница къпини –
лъскав сладък хайвер –
за да подуши гладкия му дъх,
да предусети стипчивата им кръв,
преди да станат мъст и пяна на езика:
предвкусването е нещо, което инстинктивно знае,
както знае, че несъзнателно я следват
погледите на мъжете зад сергиите
и че съзнателно не я следват
очите на жените зад сергиите,
На едрогърдите, недоспали продавачки на круши и сливи,
Матриархи на малките си сергиени царства,
Господарки на седналите върху щайгите
генерали в цветни шорти и лекьосани тениски –
Матриархите не я виждат, не забелязват дъгата на хълбока и,
когато прегъва коляно към най-долния ред с кайсии,
Не гледат към пазвата и, в която
плът с цвят на обелена ябълка
И размерите на обелена ябълка
И вкуса на обелена ябълка
Контрастира с целувана от слънцето шия,
Суетят се, строяват армията, разместват ариегарда,
шумолят с найлоновите хоругви и командват генералите:
трябва да се напръскат с вода марулите!
да се укрепи стената от дини!
понякога и домиляват, тия едри жени, тия груби мъже,
но по-често им завижда –
те са царство, тя е пилигрим
И тази малка игра е единствената,
която си позволява да играе,
Незначителното и отмъщение за това,
Че винаги избира най-малкия пъпеш,
А от прасковите купува само няколко-
пилигримите носят самотата си на гръб;
и надеждата си носят на гръб;
Вероятно някой ден
устните и пак ще узреят за целуване,
и тогава ще посмее да спре,
ще остави половината товар за малко –
надеждата не сваля никога –
Ще приведе лице над неговото:
очите му ще са искрящо черно грозде
или светъл пресен мед,
или прозрачни сиви маслини,
Няма значение, нали няма да ги види –
първата целувка е винаги със затворени очи;
ще е извила тънък врат
и ще предвкусва стипчивото докосване
защото ще е лято, ще има меки праскови,
от чийто остър мъх езикът загрубява,
а устните изпръхват.
Но сега е пилигрим,
чиито неузрели устни са торф и влага
И не целувки, а кръвта под лъскавите кожици на късните череши
са единственото, което ги багри в пурпур.

3 a.m.

Posted in Аритмии on 25/06/2018 by ellyst

 

Мъжете си говорят за живота
и сипкавите им от алкохола тембри
се вият сред цигарения дим
към светещите зеници на лампите
към сивото на утринните покриви
над матовите, леко влажни къдрици
на тихите момичета, заспиващи
с отворени очи до раменете им,
Мъжете не докосват даже с поглед
извивките на меките им профили –
говоренето за живота е по-важно
от бялата, болезнено красива
огромна запетая, междуметие
на ключиците, на тила, на цялата
оформена във млада плът вселена,
излишна в монолозите им мъжки,
в които няма нито грам съмнение
в надмощието, в мъжкото им право
животът да е щедро изговарян,
изпиван, консумиран, пренареждан,
руган заради някоя дребнавост,
похвален със измислено геройство,
Но винаги полагащ им се свише.
О, толкова спокойни са в стоенето
Пред чашите, в дима и в предиутрото,
Защото тихите момичета ще чакат
мъжете да се наприказват за живота,
с надеждата да бъдат после любени
и мъжки устни, алкохолно люти
да ги поглъщат жадно и неистово,
ще чакат, в полусън, да дойде времето
да ги обичат в мокрите чаршафи,
пропити с аромата на телата им.
Не смеят да си тръгнат, не заспиват,
облегнати на мъжките им плещи
заслушани в брътвежа маскулинен,
утробите им, стегнати на възел
ги приковават в твърдите столове
и слабите им рамене потрепват сънено,
докато чакат
мъжете да се наприказват за живота.

***

Posted in Аритмии on 20/02/2018 by ellyst

три неща ме измъчват
простотата на чувствата
невъзможността да говоря за тях
и непрекъснатото желание да говоря за теб
не мога да го спра
не мога да намеря думи
всички любовни стихове са написани
всички песни на Битълс – подарени
всички тротоари
всички нощни барове
тихите места в парка
целувките на автобусните спирки
вече някой ми ги е подарявал
вече си ги давал на друга
не ги искам
искам да измислиш нови за мен
да откриеш нови тротоари
да измислиш нови думи
не искам да ползвам вече изричани
всички влюбени говорят с едни и същи
само думите на омразата са различни
и лицата на омразата са различни
едва ли скоро ще те намразя

говорех за любов
с едни и същи думи
от които най-често ползваната беше Аз

докато не срещнах теб
сега мълчим по неповторим начин