Posted in ..Светкавици on 23/11/2013 by ellyst

А скоро ще затрупат снегове.
Небето е на зла поличба сиво.
Като побъркан, злобен шут кълне
и вятърът, в комина заизвивал
фалцетът на изгубил ум и дух…
На мен ми иде с него да завия.
Духът ми, като озлобен евнух,
от гняв безсилен е готов да бие
по крехката надежда за любов,
която си отглеждам в свити длани.
Да бъде сняг! И белият покров
да скрие незарасналите рани.

Глад

Posted in ..Светкавици on 26/04/2013 by ellyst

Аз съм зряла смокиня, разпукала плод-
сок, потекъл по гладката кожа.
Тая сладост прокълнат е мъжкият род,
вечно в жажда неуталожена
да копнее, да проси със гладни очи,
да се моли за капка от нея.
Любовта ми – хем сладка, хем леко горчи-
като кипнало вино се лее.

Днес съм жарка пустиня. Той – извор с вода.
Със пресъхнало гърло му шепна:
Накваси ме със устни, обвий ме с бедра,
Ароматът ти нека полепне
по горящата кожа, по гладкия гръб,
по клепачите, тежки от нега…

Уж прокълнат да проси бе мъжкият род,
а сега аз се моля на него.

 

Обикновено

Posted in ..Светкавици on 28/02/2013 by ellyst

Ще бъде ден, а после нощ,
ще има свещ със трескав пламък,
ще бъдеш тих, и мил, и лош,
гърдите ти – затоплен камък,
а аз, увита на кълбо,
от топлината ти ще пия,
светът, събран в едно легло,
под клепките ми ще се скрие.
Навън ще вият ветрове –
дъхът ти жарък ще ги гони
и влажните ни гърбове
от страстите ни дъжд ще ронят.
Ще спре часовникът, смутен,
ще трупа облаци небето,
ще бъде нощ, а после ден,
ще догори свещта проклета
и в мрака – топъл шоколад –
ще се размиват очертания.

А после, в утринния хлад
ще ме убие разстоянието.

Симптоми на оздравяване

Posted in ..Светкавици on 10/10/2012 by ellyst

Колкото и да го суча, колкото и да го искам,
няма да се получи. Нито на мен ми стиска,
нито на теб ти пука – взе си достатъчна доза.
Каквото било – до тука. Другото е диагноза

в моята епикриза. Само при мен е вируса –
в зениците ми влиза и се забива в ириса,
и кондензира в капка…Писна ми от метафори.
Бях ли ти вкусна хапка?Ти пък ми беше нафора.

 

Зло

Posted in ..Светкавици on 22/08/2012 by ellyst

И е страшно – единствено мрак.
Празен пъкъл (сама съм си демон)
Аз съм своят най – яростен враг,
а гневът ми е здравото стреме,
във което забивам пети
и пришпорвам нанейде душата.
И препускам. Ехидно кънти
(с 5 по Рихтер) денят за разплата.
Няма начин да не платя –
ежечасно натрупва се сметката.
Искам просто да спя, и да спя.
Но се блъскам – животно във клетка,
но се влива в кръвта ми метал.
Всяка мисъл е рязка, наточена
като връх на дамаски кинжал,
като края на кръста оброчен,
във пръстта до нозете забит.
Искам прошка, не благости, Боже!
В този скапан житейски гамбит
все съм пешката в нечие ложе.
Всеки мускул (сърцето и то)
от убийствена болка се кърти.
И дано да устискам, дано
не се срутя в средата на пътя.

Сладко надлъгване

Posted in ..Светкавици on 14/08/2012 by ellyst

Той се престори, че в нея е влюбен,

че ако нея я няма,

ще е чинар, от тъга изкорубен,

свит до зеница пламък,

 

ще го болят и сърце, и дробОве-

няма да може да диша, 

и ще преглъща не хляб, а отрова,

и като  риба на суша

 

ще се задави без въздух на кея,

кафето ще е горчиво –

тъй се престори на влюбен във нея,

парещо и настойчиво,

 

че тя играта поде и му каза –

сладки са моите  устни,

и е за теб на плътта ми атлаза,

и съм и топла, и вкусна,

 

мляко със мед и кайсиево вино,

жадна лоза съм, извита –

аз съм мечтаната ти половина,

взимай ме и не ме питай…

 

Толкова дълго играха на влюбени,

и се надлъгваха с ласки,

че не разбраха кой точно загуби

и пръв остана без маска.

И не разбраха кога се е случило-

влюбен бе той във нея,

а във замяна, подарък получи –

тя със любов  да го грее.

 

 

Заради проклетият дъжд е

Posted in ..Светкавици on 12/08/2012 by ellyst

Когато отворя онази врата,
дали ще ме пуснат да мина?
Преливам, тъй пълна със гняв и вина,
та чак под клепачите имам.

Проплаква еолова арфа навън,
на лятото в развалините.
И гордост, и съвест, потънали в сън,
във змийско кълбо се заплитат.

Пулсира във вените черната кръв,
пропита със срам и обида.
И търся във всяка любов пъпна връв,
въже към живота изпридам,

но тънката нишка Сатурн дърпа с пръст,
във другата длан стиснал сърпа.
Тик-так. Острието, изписвайки кръст
животът ми – струна придърпва.

Но явно е здраво заплетен нитът,
или съм любимка на Оня –
все още съм в същата тлен, в тая плът,
с която Михаля все гоня.

п.п. Така ще е, явно – ще влача тлента.
Любов след любов ще раздавам.
Не можели хората да полетят?
Не мога да се приземявам!

 

 

 

Follow

Get every new post delivered to your Inbox.

Join 27 other followers