***

Posted in Аритмии on 20/02/2018 by ellyst

три неща ме измъчват
простотата на чувствата
невъзможността да говоря за тях
и непрекъснатото желание да говоря за теб
не мога да го спра
не мога да намеря думи
всички любовни стихове са написани
всички песни на Битълс – подарени
всички тротоари
всички нощни барове
тихите места в парка
целувките на автобусните спирки
вече някой ми ги е подарявал
вече си ги давал на друга
не ги искам
искам да измислиш нови за мен
да откриеш нови тротоари
да измислиш нови думи
не искам да ползвам вече изричани
всички влюбени говорят с едни и същи
само думите на омразата са различни
и лицата на омразата са различни
едва ли скоро ще те намразя

говорех за любов
с едни и същи думи
от които най-често ползваната беше Аз

докато не срещнах теб
сега мълчим по неповторим начин

 

 

 

 

Advertisements

***

Posted in Аритмии on 07/02/2018 by ellyst

 

амплитудата на сърдечната ми линия

с крайните точки на отклонение

намотани на нервните ми окончания

в десния край е точката, поставена от липсата ти

в левия – точката от присъствието ти

всеки накъсан дъх чертае парабола

вдишвам издишвам вдишвам

равновесието е състояние, което ненавиждам

защото предполага отсъствието ти

не като липса

като все едно никога не си съществувал

като права линия на кардиограма

обратното на живот не е смърт

а точката на равновесие

***

Posted in Аритмии on 05/02/2018 by ellyst

Всяко твое „обичам те“ ми отваря стигма.

Като от нож,
като от удар в слънчевия сплит –
втори, трети, четвърти,

В пролуката между ребрата -четвърто, трето, второ,

а от страха, че няма да го чуя пак,
боли
като от удар на стомана в кост.

Дори когато устните ти са моите
а устните ми са твоите
като командно дишане –
издишам в теб и вдишвам теб,
защото не мога сама да си поема въздух,
дори тогава,
зад моя стон
е твоето „обичам те“.

Ако спреш да ми го казваш,
стигмите ще останат
и няма да имам въздух
за да ти кажа
обичам те.

***

Posted in Аритмии with tags , on 05/02/2018 by ellyst

по скърцащият от студ тротоар капе небе

коктейл от дъжд и вятър
петролени локви с цвят на синьо кюрасо
с бучки лед
и коленете ми треперят
и устните ми треперят
докато елтън джон се опитва да ме убеди, че това е моята песен
не трябваше да ми подаряваш песен, момче
не трябваше и да ме целуваш
не успях да изтрия устните ти
барманът каза че синьото кюрасо е виновно
пречело на забравата
сега по скърцащия от студ тротоар капя аз
коктейл от следите от пръстите ти устните ти зъбите ти
а искам да съм бучка лед
за да не помня

***

Posted in Аритмии with tags , , on 05/02/2018 by ellyst

часът е пет и половина

моето време свърши
сега е нейното
или поне така се залъгвам
всъщност всичкото време е нейно
за мен са секундите, изръсени в еклипсите
в препънатите орбити
в космическите прескоци на звездите
онези излишни късчета време
събирани грижливо
и веднъж на вечност
пришивани към друго време
високосни
защото висят в пространството
и защото покосяват с краткостта си
сърцето ми просто ще спре
до следващата високосна секунда
и после всичкото време пак ще е нейно
до следващата високосна секунда

***

Posted in Аритмии with tags , , on 05/02/2018 by ellyst

 

времето не е лекарство

отрова е
и ако съм жива
то е защото
времето не съществува
там където съществуваш ти
а когато те няма
не съм жива

 

***

Posted in ..Светкавици on 30/01/2018 by ellyst

Луната гали всеки тъмен покрив
със хладното сребро на своя поглед.
И ръбовете – сребърни и мокри-
не смее тъмнината да домогне.
По резките отвеси и контури
звездите са насипани разсеяно.
А в ниското среднощни партитури
разлистват котараците и пеят.
И в гърлената песен на копнежа им
(по някъде,  по някой и по всичко)
една тъга промъква се и реже
последната надежда за обичане.
О, как ме мамят покривните ръбове
със острите си, нестабилни вектори
протегнати към уличните стълбове,
към ярките им ириси – прожектори,
към светлите петна по тротоарите,
които тия ириси изливат…
От липсата ти устните ми парят,
от чакането времето се свива
и става болка, дето идва всяка
прокълната и неизбежна вечер –
задъхана и дебнеща във мрака,
тъй близо, както ти си тъй далече.

Над покривите скоро ще се съмне
и лунното сребро ще избледнее,
но още е индиго – нощ бездънна
и още те усещам че си в нея.
Прозорци и коли потрепват нервно
с неврони от стъкло и електричество.
Тъмата прави всичко друго черно.
Копнежът ми – от нищото количество.