***

Posted in ..Светкавици on 13/12/2017 by ellyst

Търкалят се по нощните паважи
отмъкнати от вятър стари страници
Зората, притаена зад гаражите
се взира във последния пияница,
за който всяка стъпка е изкуство.
И нищо, че звездите са рояци –
По сиви тротоари стъпвам пусто,
по ъглите ме сочат пръсти-знаци,

морето е зад първата пресечка –
дочувам присмехулните му звуци.
(Не искам етикет „сърдечна грешка“,
а твърде вероятно ще се случи.)
Усещам как облизаната ивица
ме дърпа към гранатови обятия.
(Във твоите се втурвам като птица,
но всяка стъпка води до разпятие).

Вълните, от копнеж и зов пресипнали,
по пясъка отчаяно се мятат.
Дъхът ми, еманация на „липсваш ми“,
дъхът ти търси в повея на вятъра.

Не искам утрото – в нощта се скрива
страхът, че всяко нещо си отива.
Тъмата, мили, може да е сива,
но нощем всички котки са такива.

Advertisements

Няма как да е лесно

Posted in ..Светкавици on 13/12/2017 by ellyst

Няма как да е лесно –  уравнение нерешено

с още една неизвестна тук, до сърдечната вена.

Искам да е тъй просто, като събиране и изваждане,

молекулярна теория, реинкарнация, раждане,

като да вденеш камила през обтекаеми зеници…

Вместо това ме смила и ме превръща в пленница

оня печат от устните ти, с който греха запечата.

Боже, дано опрощение е, щом ме боли дамгата…

Няма работеща формула – няма за мен прераждане.

(Само дъхът ти помня. Другото не е важно. )

Щом покаяние нямам, прошка защо да искам?

Няма в очите на нощите, кухи от твоята липса,

и в неизбежните утрини – сиви от глад по тебе,

в мислите ми залутани, в думите непотребни,

в скъсаното дихание на пресушените устни

повод за изкупление. Раят ще го пропусна.

Posted in ..Светкавици on 23/11/2013 by ellyst

А скоро ще затрупат снегове.
Небето е на зла поличба сиво.
Като побъркан, злобен шут кълне
и вятърът, в комина заизвивал
фалцетът на изгубил ум и дух…
На мен ми иде с него да завия.
Духът ми, като озлобен евнух,
от гняв безсилен е готов да бие
по крехката надежда за любов,
която си отглеждам в свити длани.
Да бъде сняг! И белият покров
да скрие незарасналите рани.

Глад

Posted in ..Светкавици on 26/04/2013 by ellyst

Аз съм зряла смокиня, разпукала плод-
сок, потекъл по гладката кожа.
Тая сладост прокълнат е мъжкият род,
вечно в жажда неуталожена
да копнее, да проси със гладни очи,
да се моли за капка от нея.
Любовта ми – хем сладка, хем леко горчи-
като кипнало вино се лее.

Днес съм жарка пустиня. Той – извор с вода.
Със пресъхнало гърло му шепна:
Накваси ме със устни, обвий ме с бедра,
Ароматът ти нека полепне
по горящата кожа, по гладкия гръб,
по клепачите, тежки от нега…

Уж прокълнат да проси бе мъжкият род,
а сега аз се моля на него.

 

Обикновено

Posted in ..Светкавици on 28/02/2013 by ellyst

Ще бъде ден, а после нощ,
ще има свещ със трескав пламък,
ще бъдеш тих, и мил, и лош,
гърдите ти – затоплен камък,
а аз, увита на кълбо,
от топлината ти ще пия,
светът, събран в едно легло,
под клепките ми ще се скрие.
Навън ще вият ветрове –
дъхът ти жарък ще ги гони
и влажните ни гърбове
от страстите ни дъжд ще ронят.
Ще спре часовникът, смутен,
ще трупа облаци небето,
ще бъде нощ, а после ден,
ще догори свещта проклета
и в мрака – топъл шоколад –
ще се размиват очертания.

А после, в утринния хлад
ще ме убие разстоянието.

Симптоми на оздравяване

Posted in ..Светкавици on 10/10/2012 by ellyst

Колкото и да го суча, колкото и да го искам,
няма да се получи. Нито на мен ми стиска,
нито на теб ти пука – взе си достатъчна доза.
Каквото било – до тука. Другото е диагноза

в моята епикриза. Само при мен е вируса –
в зениците ми влиза и се забива в ириса,
и кондензира в капка…Писна ми от метафори.
Бях ли ти вкусна хапка?Ти пък ми беше нафора.

 

Зло

Posted in ..Светкавици on 22/08/2012 by ellyst

И е страшно – единствено мрак.
Празен пъкъл (сама съм си демон)
Аз съм своят най – яростен враг,
а гневът ми е здравото стреме,
във което забивам пети
и пришпорвам нанейде душата.
И препускам. Ехидно кънти
(с 5 по Рихтер) денят за разплата.
Няма начин да не платя –
ежечасно натрупва се сметката.
Искам просто да спя, и да спя.
Но се блъскам – животно във клетка,
но се влива в кръвта ми метал.
Всяка мисъл е рязка, наточена
като връх на дамаски кинжал,
като края на кръста оброчен,
във пръстта до нозете забит.
Искам прошка, не благости, Боже!
В този скапан житейски гамбит
все съм пешката в нечие ложе.
Всеки мускул (сърцето и то)
от убийствена болка се кърти.
И дано да устискам, дано
не се срутя в средата на пътя.