Urban’s Lullaby

Град със асфалтови вени, блясък перфиден, гмеж.

Пурпурен залез и сънища, мерени с кофеинов лакмус.

Трафик със пулс неритмичен; пепел, неон и скреж.

Някъде из кварталите пее пресипнало Бакхус.

Спят по первазите съвести; в нечия длан – патрон:

Треска в етилови градуси. Пихте ли си цианкалия?

Звярът не може да е човечен  – древен и зъл закон.

Напук на древното правило, спасяват ни аномалии.

Смогът, над пити бетонови, тежко насън въздиша

(С него – и всички мутирали: пияници, луди, поети).

Но изведнъж забравяш всичката кал и киша:

надпис със спрей “обичам те” в мрака възторжено свети.

Богоявление

Плътта ни убеждава да и вярваме
(и ние вярваме – с наивното упорство
и суетата на божествени създания)
че нашите тела са нещо повече
от крехки къщи, фино изтъкани
от топла ръж, кора на дъб и нега.
И даже неритмичните ни пулсове
и белезите по умиращата дерма
и снимките на непознати прабащи
сред чорлавите люлякови облаци,
цъфтящи безразборно по могилите
не могат да научат на смирение
плътта ни – арогантна, напориста
в копнежа си да бъде нещо повече
от временно убежище на сънища,
от стволове, родени за разпятия,
за кръстове, за огън, за папируси,
по жертвената кожа на които
с наслада и със ловкост да изрязваме
на спомените парещите белези.
О, крехки къщи, жадни да са повече
от мокра пръст, отново в пръст превърната,
от слънчевата светлина и от реките,
в които греховете си отмиваме –
със същото разглезено упорство
се хвърляме във ледените ручеи,
по дъното безсмъртието търсим
и никой не поглежда към небето
за гълъби.

Есен за бряг и море

Ловът на пъдпъдъци скоро свършва
и мъжете са малко пияни и малко разсеяни –
доизмислят историите, които ще разказват на синовете си
до идването на сезона за лов на глигани;
у дома дъщерите им чакат зимното слънцестоене
и кристалите на смеха им
маркират поредното неочаквано застудяване;
Кое му е неочакваното, мърморят жените,
едно време какъв студ имаше,
гората се пукаше, морето замръзваше;
долу, в заливчето, рибарите кимат, пият евтино вино
и плетат в мрежите си суеверия и молитви:
светѝ Никола, пресвети Никола̀е, милост и благодат,
пълни тия мрежи, очите и гърлата ни нахрани;
от морето се носи хлад и солените пръсти на бриза
заплитат в брадите им сол и молитвени думи.
Хоризонтът излиза на сушата, прекосява студения пясък
и нагазва в ливадата,
по която все още летуват последните цигани –
всяко босо стъпало е котва, задържаща лятото,
ала сутрин мирише на пусто море и на студ
и в косите на циганките няма цветя, а листа,
и по ритлите на каруците им висят сушени гъби
и заешки кожи; а в градчето отвъд ливадата
есента като тромава лодка крушира
в короните на дърветата; по малките улички
дъхът ѝ – борова смола, водорасли и пушек –
настоява да влезе през прозорците;
капе с тлъсти сълзи паламудът, провесен на пръти,
скърцат къщите, сиви от влага; върху дървени скринове –
купи есенни ябълки, нарове, стар хляб,
стомни с мляко – наполовина празни,
плува в каците сирене, увито в солени кърпи,
а маслото е запечатано; във вазата – сухи цветя.
До големият град има трийсетина километра,
но последният рейс е заминал със лятото –
никой не чака никого. Калъдърмът е хлъзгав.
Смъртта всеки ден е в битка с живота,
и понякога взима гейм; залогът е време,
отброявано с удар след удар –
ставай!, удар, по-силен удар, край на първи рунд;
листа се отделят, завъртат и се спускат,
виждат ги през прозореца, жалеят ги,
и себе си жалеят, но не могат да заплачат,
макар мълчаливата нощ да им говори тихо,
че трябва да напуснат играта достойно,
докато още могат да стоят на краката си.
Ако ще се биеш докрай, вдигни залога – им шепне тя –
защото и без теб пролетта ще дойде, рибарю,
и без теб пролетта ще дойде, ловецо,
пролетта е за синовете и дъщерите ви.
Ята пъдпъдъци над сребристи пасажи, между тях –
бряг и море, и мъжете на брега, и мъжете на морето,
които точно в този миг
пият едно и също евтино вино
и говорят на един и същи език –
езикът на осъзналите еднаквия край на нещата.

Строшаване на сала

Очите на баба са затворени – отричат залеза и падащата нощ,
ръцете ѝ – свити, стискат пѐша на светлината, за да остане,
последните искри на деня задържа под клепачите си,
виждам как трептят; обещанията ѝ са запазени в паметта ми,
изречени и заклети истини, аз съм тази, която не смее да повярва;
мракът я иска и тя трябва да го следва, далеч от треперещото ми сърце,
към сребърните приюти, в които живеят мечтите и бебетата,
които никога не са умирали; ще разгърне пера в пространство,
което не мога да срещна или измеря, докато не дойде и моят миг.
О, ако можеше, ако можеше, но бури свирепи рушат тялото ѝ;
Понякога ме разпознава в треската си, говори ми на нашия таен език –
Еле, събирай светкавици и ги хвърляй в почвата под краката си,
който не го е страх да сее светкавици, ще жъне златни реки,
Еле, трябва да се смееш, виж че съм куха, недосегаема съм,
нищо не могат да ми направят, как да боли празното – не ме боли,
усмихвай се; и ми разказва за стотен път – първо на мен се усмихна,
не на майка си, Еле, на мен, и си рекох това дете тъй ще ме спасява,
красиво бебе беше, усмихни ми се; а аз не мога да спра да плача
и добре че очите ѝ са стиснати; и мълча; и мълчанието ми не е съгласие,
страх е; тя го бърка със сила, о, ако можеше, ако можеше,
мълча срещу мрака, който я вика, мракът я иска, а аз мълча,
и не мога да изтегля лъка, да го вдигна обратно огънат, готов
да пусне повече стрели, отколкото бихте могли да преброите,
ръбовете им остри, перата им кървави, ние не сме пешки,
не сме стръв, за да се движим случайно в тази ужасяваща игра,
мракът не е непобедим; мракът се страхува, о ако можех
да се усмихна, да задуша смъртта с пренебрежение; баба стиска клепачи
и потрепва с брадичка – усмихни ми се, такова красиво бебе беше;
толкова е апокрифна и крехка, и прозрачна, и светла,
и ние сме блестящи от мълчание, нейната светлина е повече,
и се вкопчвам в ръцете ѝ, но последното слънце се оттегля зад прозореца;
тези, които ни обичат, Еле, се вкопчват в ръцете ни, за да построим сал,
не плачи над черупката, Еле, усмихвай се, иначе няма да можеш да държиш глава
над гневното море до идването на покоя; и сухите ѝ пръсти се впиват в моите,
а аз знам, че това е молба да потопим заедно тъжните и останки,
да угасим светлината на бавното и спокойно слънце, отразено в очите ѝ,
но мълчанието ми е страх, по-силен от болката ѝ, ако посмея,
разкъсаното ми сърце няма да може да се върне на брега,
и после завинаги пръстите ми няма да могат да изплетат друга фраза
от дълбокия, гладък кладенец на многокамерното ми страхливо сърце,
защото моята ръка е тази, която ще трябва да пусне ръката ѝ,
да я освободи внимателно, не съм готова.
Еле, пусни ме.

insulae

От птичи поглед – склонове във sepia

под тлеещо небе и тук-таме – зелено;

под жупела жадува манна, за да съществува;

море се блъска в топлия ѝ бряг, дълбае

Изронена от морска пяна ивица;

По прашната, кафява кожа пъплят вени –

пътеки, лъкатушещи към никъде:

на остров всеки път извежда на брега,

във търсене на следваща вълна и отлив.

Познавам острови, които са  септември.

Тя още тлее в жарък, жаден август

и няколко охлаждащи сълзи предричат

измяната на мекия, красив септември;

„Здравей и сбогом“, казва той, „беше ми приятно,

ще позволиш ли да скулптирам две-три нощи,

ще ти скицирам слънчевите спомени,

и ги увий във падащи листа, 

и ги сложи в килера, при зеленото,

защото свърши Лятото“. Тя позволява;

мълчи; защото островите нямат глас,

само контур и път, отвеждащ към брега им,

където в ласките солени ерозират;

И както на вълна̀та неизбежното докосване

със всяко дръпване откъсва част от нея,

така е сигурна и в друго неизбежно:

като Атлантида трябва да се удави

след август.

Засяването на ръжта*

Засяването на ръжта започва –

готов е плугът гладно да дълбае

изпръхналото лоно на земята

и падат семената в черен хумус,

и всеки път едно и също чудо –

поглъща ги разтворената почва,

завива с кадифената си кожа

попадналото в гънките и семе

и ето, по божествена повеля

покълват семената; сякаш копия

пробиват с хлорофилния си устрем

плътта на Гея – бликват като струи,

защото имат неотложна функция:

да никнат, да цъфтят и да узряват

нивята с топла ръж; Защото чакат

момичета с очи със цвят на лешник,

и с още нецелувани ресници

усмихнати момчета да ги спират

сред позлатени в зреенето ниви.

А после, след последната вършитба,

когато се превърнат в тъмна угар

до вчера меднокосите ливади

и дойде ред на следваща сеитба,

ще тръгне без посока, сам-самичка,

онази Джени – зъзнещата и мокра,

пресичаща полето сред шпалира

от шепот и съмнителни усмивки;

Под тъмните, целувани ресници

ще носи непосилното си знание

за тежката цена на самотата,

наричана от нея “свободата ми”.

Ще носи и нефелната надежда

че в следваща реколта ръж ще срещне

отново този, който настървено

изпиваше моминските ѝ устни,

макар да е наясно със последиците:

от времето, в което във Аркадия

синът на Зевс и смъртната Алкена

пороби Керинейската кошута

(една година бяга от стрелите му,

извила златнорогата си шия;

не го докосна тая нейна хубост

и в името на своето тщестлавие

лиши я от последната ѝ гордост –

превърна я във расово добиче

в оборите на царя на Микена),

от тия времена е неизбежно:

сред ръж ако целунат те, оставаш

сама да бродиш грапавите угари

и само ще се сменя силуета

след който ще се пита огорчено:

Нима да те целунат в ръж цъфтяща

е грях, за който цял живот ще плаща?

__________

*

“Всяка има своя момък.

Аз, останала сама,

сред съмнителни усмивки

прекосявам пак ръжта“- Р.Бърнс, „В цъфналата ръж“, по превода на П. Дубарова;

Червените крави на Герион

С трите си усти шепнеш обичам те

трижди проклет да си и аз със теб

С кротко лице и ласкави думи

Трите ти пулса чувам, чудовище

Трите ти чифта ръце ме прегръщат

три шипа отровни пробождат ме

гола кървя докато шепнеш обичам те

под ножа ти под трите ти копия

Моят Герион си лъжлив кучи сине

Аз съм твоите руйни стада

тучна паша са ми словата ти

Аз съм триста по три пъти обичам те

Всяко изричане е крачка към ада

Всяка крачка я чакам с нетърпение –

Краят на света е нашето място

Остров Ерифия обрасъл с маслини

Никой не идва тук, в осмият кръг адов

Само аз, твоите стада червени крави,

червени крави съм, жертвени; Хера чака

пръстенът на дясната и ръка и дава право

да иска кръвта ти, да иска кожите ми,

десетия подвиг е първата ти смърт

и смъртта на стадата ти, Герионе –

пада в оброк кръвта ни, млякото ни,

ето, готови сме за принасяне в жертва

точно пред прага на осмия кръг сме

не ме е страх влизам гола в купела

знам участта си, щом трижди обичам те

ще се видим в ада, любов моя,

мое триглаво лъжливо чудовище.

Ева: Погребване на тайната, че любовта не съществува

Дължеше тия думи на жените –
на всичките, дори на непознатите,
дължеше ги на близки и далечни,
на чуждите и тези от кръвта и:
Дължеше тия думи на сестрите си,
защото бяха чиста еманация
на всичките и минали любови –
отсявани, задрасквани, подбирани,
прецизно и със трепет парчетосвани
и белези оставяли в сърцето и,
тъй както алхимик отбира капката
набъбнала във края на пипетата
събрана там след хилядите опити
и хиляди следи по папиларите
от други капки, парещо отровни
и с трепет я повдига към очите си
с надеждата, че ето, ще се случи
лелеяното чудо – трансмутация
и вместо на калай, ще случи злато:
Дължеше ги на своите посестрими
по силата на древна облигация –
от своята позиция на Първа,
създадена във хода на прищявка
на нагъл Бог, Твърдящ, че тя е функция
на протежето Му, забъркано от хумус.
Дължеше тия думи безусловно,
Атавистично предана на циклите,
на всяка капка кръв, пролята в месеца
под знака на луната незапълнена,
на всяка неродена молекула,
изтекла през родилните отвърстия;
Дължеше ги за всеки вик от болка
при късането на химен; и ги дължеше
на хилядите мили пъпни връви
отрязани от хиляди утроби,
които свойта плът са раздвоявали
за да доснаждат тройната верига
на следващото земно поколение.
Но по-добре дългът и да остане
и тайната да бъде неизречена,
А те да продължават да живеят
Със вярата, че някой ги обича
И всичките им мъки имат смисъл
Защото бе и жал за дъщерите ѝ –
За чуждите и своите, нарочени
от Онзи, споменатият по-горе,
да изтърпят без право на обжалване
Присъдата за кражбата на ябълка,
докато със парче от нея в гърлото
адамовите синове се оправдават
и в позата на показна невинност
разливат безметежно свойто семе.

Вино за сватбата на сестра ми

Някъде по хълмистите склонове
във деня, в който тя се е раждала
потъмнели и грапави стволове
уморени от есенно зреене
са потръпнали, голи и сънени –
пулсът фотосинтезен копнее
собствените им плодни рожби-
гроздове мои, шепнат лозниците,
нека се блъскат сокове в жилите,
песен ще стане викът ви, гроздове,
слънце и хумус ви дадохме,
кожици гладки, светлооки циганки,
сок и манна за вас – есен след есен,
есен след есен.
Някъде по прохладните зимници
в бъчвите тлъсти, стегнати с пръстени
от ковано желязо, ври уханната мъст,
а сестра ми расте и кръвта и кипи,
по лозниците гроздове, сякаш бебета
хванати за ръцете на майките си,
и един малък грозд, бял и пухкав,
цял във слънце и хумус, бълбукащ –
носим същите гени, но тя е тамянка,
бяла като лицето на майка ни,
жълта като косите и, мека като дланта и,
черното мерло от косите на баща ни
тъмната сира от очите му,
са останали в мен – има вино за всички,
и растем, от любов и от гени пияни,
бяла тамянка – слънце и хумус – узрява.

Някъде по хълмистите склонове
потъмнелите, грапави стволове
тръпнат в очакване и събират сокове,
по ресите на капки е манната,
иде нова реколта, есен след есен.
И е вече узряла бялата тамянка
за сватбата на сестра ми.

Ромео наближава петдесет

Ромео наближава петдесет
и паниката го обзема бавно
че може би не ще обича повече
по оня всепоглъщащ, болен начин
от който ти се иска да изпиеш
каквото и да е – дори отрова –
за да не носиш бремето на липсите;
Ромео се страхува, сам се вижда –
объркано момче на средна възраст,
копнеещо, тревожно, недоволно
жестоко във нахалната си вяра
че негово е правото да влюбва
във себе си онази, от която
за миг се е почувствал като някога,
докато Жулиета е погълната
от грижата по кроткото битуване
и вече и е писнало от него.
Ромео е решен да върже времето
и даже не разбира, че от възела
на нечие сърце се появява
болезнено протриване и белег –
от времето на Ябълката носи
жестоката себичност на мъжете
да смятат, че е тяхна привилегия
грехът да се изплаща от жената;
и смел заради своята увереност
посяга към плода, решен да вкуси.
Ромео се бои, но не че никога
не ще се влюби както преди време.
Страхува се от вързаните мигове,
защото нарушават битието му –
уютната ленивост на безгрижното
и пълно със удобства ежедневие.
А на балкона, като бяло знаме
под косата луна виси бельото му
и възвестява свършека на битката със времето.

Армията на живите поети

Ето я – сбира се армията от прегърбени мохикани,
оредялата армия на умиращите от любов –
шепа побелели момчета с ишиас, кръвно и газове,
изкривени от времето кули на любовни замъци,
сбръчканите останки на непревзимаеми крепости
с бръшлян по стените, сив от праха на времето:
сбира се армията на последните живи поети,
Непримиримо гневни над недокосната чаша вино,
неутешимо тъжни, няма ги вече слънчевите момичета
в чиито очи се откриваха – о, как се виждаха само! –
и ги любеха с благодарност, вдъхновено им пишеха стихове,
после ги водеха в клуба, поръчваха с последните си стотинки,
палеха цигара от цигара, целуваха ги тютюнево, влажно,
говореха за мъртвите поети и за себе си, без ревност –
имаха всичкото време на света, за да станат велики,
по-велики от тях ще бъдем, но сега е време за любене,
за живеене, за изпиване на всичкото вино на света,
дай още, момче – поетът трябва да е винаги пиян
от любов и вино и жени, от целия живот, момче,
и от щастливото стечение на обстоятелството
че може да напише стих за своето пиянство.
А навън нощта дори не подозира, че е венецианска,
на нея и е безразлично за поетите, за всичко и е безразлично,
освен да предоставя тъй необходимото мълчание,
звезди, луна, убежището на притихналия бряг,
соления привкус на бриза по изпръхналите устни
на момичетата, целувани във мрака от поетите.
Нощта е същата, със сол, и бряг, и купища звезди,
само поетите, на тлента си обидени, днес са тъжни:
няма ги вече слънчевите момичета,
няма ги светлите струи на смеха им, целувките;
Момчетата пак са в клуба и поръчват с последните си стотинки,
Но оредяват редиците, вече са само дузината
лишени от предварителната гаранция за вечност –
да напуснат живота ненавременно, със апломба
на Великите – предизвикана чрезвичайно смърт;
и са гневни над недокоснатото си вино – живи са,
братството на все още живите – телом – поети,
на прокълнатите да са от умиращите от любов,
но да не умират от любов,
със аорти, калцирани от лекарства, с аритмия,
със ненужната мъдрост на преживелите петдесет –
твърде късно е да станеш вечност след тая възраст,
казват те, после се престрашават и отпиват от виното.

Пилигрим

Не върви, а плува – изящна галера
между сергиите с пъпеши и домати,
сред море от плодова пяна и купища зеленчуци,
край щайгите с кайсии и грозде,
покрай острови от ябълки и млечна царевица,
плавно се навежда над кошница къпини –
лъскав сладък хайвер –
за да подуши гладкия му дъх,
да предусети стипчивата им кръв,
преди да станат мъст и пяна на езика:
предвкусването е нещо, което инстинктивно знае,
както знае, че несъзнателно я следват
погледите на мъжете зад сергиите
и че съзнателно не я следват
очите на жените зад сергиите,
На едрогърдите, недоспали продавачки на круши и сливи,
Матриархи на малките си сергиени царства,
Господарки на седналите върху щайгите
генерали в цветни шорти и лекьосани тениски –
Матриархите не я виждат, не забелязват дъгата на хълбока и,
когато прегъва коляно към най-долния ред с кайсии,
Не гледат към пазвата и, в която
плът с цвят на обелена ябълка
И размерите на обелена ябълка
И вкуса на обелена ябълка
Контрастира с целувана от слънцето шия,
Суетят се, строяват армията, разместват ариегарда,
шумолят с найлоновите хоругви и командват генералите:
трябва да се напръскат с вода марулите!
да се укрепи стената от дини!
понякога и домиляват, тия едри жени, тия груби мъже,
но по-често им завижда –
те са царство, тя е пилигрим
И тази малка игра е единствената,
която си позволява да играе,
Незначителното и отмъщение за това,
Че винаги избира най-малкия пъпеш,
А от прасковите купува само няколко-
пилигримите носят самотата си на гръб;
и надеждата си носят на гръб;
Вероятно някой ден
устните и пак ще узреят за целуване,
и тогава ще посмее да спре,
ще остави половината товар за малко –
надеждата не сваля никога –
Ще приведе лице над неговото:
очите му ще са искрящо черно грозде
или светъл пресен мед,
или прозрачни сиви маслини,
Няма значение, нали няма да ги види –
първата целувка е винаги със затворени очи;
ще е извила тънък врат
и ще предвкусва стипчивото докосване
защото ще е лято, ще има меки праскови,
от чийто остър мъх езикът загрубява,
а устните изпръхват.
Но сега е пилигрим,
чиито неузрели устни са торф и влага
И не целувки, а кръвта под лъскавите кожици на късните череши
са единственото, което ги багри в пурпур.

3 a.m.

 

Мъжете си говорят за живота
и сипкавите им от алкохола тембри
се вият сред цигарения дим
към светещите зеници на лампите
към сивото на утринните покриви
над матовите, леко влажни къдрици
на тихите момичета, заспиващи
с отворени очи до раменете им,
Мъжете не докосват даже с поглед
извивките на меките им профили –
говоренето за живота е по-важно
от бялата, болезнено красива
огромна запетая, междуметие
на ключиците, на тила, на цялата
оформена във млада плът вселена,
излишна в монолозите им мъжки,
в които няма нито грам съмнение
в надмощието, в мъжкото им право
животът да е щедро изговарян,
изпиван, консумиран, пренареждан,
руган заради някоя дребнавост,
похвален със измислено геройство,
Но винаги полагащ им се свише.
О, толкова спокойни са в стоенето
Пред чашите, в дима и в предиутрото,
Защото тихите момичета ще чакат
мъжете да се наприказват за живота,
с надеждата да бъдат после любени
и мъжки устни, алкохолно люти
да ги поглъщат жадно и неистово,
ще чакат, в полусън, да дойде времето
да ги обичат в мокрите чаршафи,
пропити с аромата на телата им.
Не смеят да си тръгнат, не заспиват,
облегнати на мъжките им плещи
заслушани в брътвежа маскулинен,
утробите им, стегнати на възел
ги приковават в твърдите столове
и слабите им рамене потрепват сънено,
докато чакат
мъжете да се наприказват за живота.

***

 

амплитудата на сърдечната ми линия

с крайните точки на отклонение

намотани на нервните ми окончания

в десния край е точката, поставена от липсата ти

в левия – точката от присъствието ти

всеки накъсан дъх чертае парабола

вдишвам издишвам вдишвам

равновесието е състояние, което ненавиждам

защото предполага отсъствието ти

не като липса

като все едно никога не си съществувал

като права линия на кардиограма

обратното на живот не е смърт

а точката на равновесие

***

Всяко твое „обичам те“ ми отваря стигма.

Като от нож,
като от удар в слънчевия сплит –
втори, трети, четвърти,

В пролуката между ребрата -четвърто, трето, второ,

а от страха, че няма да го чуя пак,
боли
като от удар на стомана в кост.

Дори когато устните ти са моите
а устните ми са твоите
като командно дишане –
издишам в теб и вдишвам теб,
защото не мога сама да си поема въздух,
дори тогава,
зад моя стон
е твоето „обичам те“.

Ако спреш да ми го казваш,
стигмите ще останат
и няма да имам въздух
за да ти кажа
обичам те.

***

по скърцащият от студ тротоар капе небе

коктейл от дъжд и вятър
петролени локви с цвят на синьо кюрасо
с бучки лед
и коленете ми треперят
и устните ми треперят
докато елтън джон се опитва да ме убеди, че това е моята песен
не трябваше да ми подаряваш песен, момче
не трябваше и да ме целуваш
не успях да изтрия устните ти
барманът каза че синьото кюрасо е виновно
пречело на забравата
сега по скърцащия от студ тротоар капя аз
коктейл от следите от пръстите ти устните ти зъбите ти
а искам да съм бучка лед
за да не помня

***

часът е пет и половина

моето време свърши
сега е нейното
или поне така се залъгвам
всъщност всичкото време е нейно
за мен са секундите, изръсени в еклипсите
в препънатите орбити
в космическите прескоци на звездите
онези излишни късчета време
събирани грижливо
и веднъж на вечност
пришивани към друго време
високосни
защото висят в пространството
и защото покосяват с краткостта си
сърцето ми просто ще спре
до следващата високосна секунда
и после всичкото време пак ще е нейно
до следващата високосна секунда

***

Луната гали всеки тъмен покрив
със хладното сребро на своя поглед.
И ръбовете – сребърни и мокри-
не смее тъмнината да домогне.
По резките отвеси и контури
звездите са насипани разсеяно.
А в ниското среднощни партитури
разлистват котараците и пеят.
И в гърлената песен на копнежа им
(по някъде,  по някой и по всичко)
една тъга промъква се и реже
последната надежда за обичане.
О, как ме мамят покривните ръбове
със острите си, нестабилни вектори
протегнати към уличните стълбове,
към ярките им ириси – прожектори,
към светлите петна по тротоарите,
които тия ириси изливат…
От липсата ти устните ми парят,
от чакането времето се свива
и става болка, дето идва всяка
прокълната и неизбежна вечер –
задъхана и дебнеща във мрака,
тъй близо, както ти си тъй далече.
–
Над покривите скоро ще се съмне
и лунното сребро ще избледнее,
но още е индиго – нощ бездънна
и още те усещам че си в нея.
Прозорци и коли потрепват нервно
с неврони от стъкло и електричество.
Тъмата прави всичко друго черно.
Копнежът ми – от нищото количество.

 

***

Всяка църква – със Бог, дребен като душите ни.

Под летливия смог, зад глада на очите ни

и в червеното вино, в къса бял от плътта Му,

в истеричните химни пред амвоните тъмни

търсим прошка и цяр, шумна вяра изпъчили.

(Джизъс Крайст – суперстар…И за нас се е мъчил?!)

Все едно, свещ за лев, свещ за десет – жалки сме.

Поглед няма да спре на душите ни, малките,

и с каквато и дан да сервилничим ничком,

всеки – грешен и сам – ще си плаща за всичко.

И за чудо напразно ще се взираме Горе –

В този свят е възтясно за разпятие второ.

Пред амвона – поднос, две монети залудо.

Бог рисуваме бос. Съвестта си – обута.

***

милиарди неврони в лабиринта на мозъка ми

в ядрото на всеки е прогорено твоето име
всеки жизнен импулс
започва с искра от ехото при произнасянето му
какво клише
това ли наричат химия
рефлексия от първия поглед
виж обърканите пътеки на мислите ми
не питам
отговорите са ми известни
въобще не искам да ги чувам
искам си фойерверките
малките смърти
вземи пулсациите по аортата
еманация на сливанията ни събрани в два акорда
в двугласието на края
стара музикална вариация
неизбежна и кратка като всички тайни мигове
искаш ли да бъдем щастливи
въпреки срокове дати излитане и приземяване
не ме приземявай моля те моля те моля те моля те
настрой струните
и ми изсвири онова парче обещаното
ще се престоря че не ме е страх
и ще отрежа своята коса вместо твоята
и ще я оставя да израстне
любовта е чудесна

Тайна

 

Запечатан под седем печата
и затворен до края на времето –
не любов е това, а разплата
и не знам как да нося бремето
на безкрайните паузи страдание
между кратките глътки щастие.
Натрошена след теб ще остана,
но не мога да спра за причастие.
Въртележка с фрагменти радост,
кинолента със кадри скъсани-
след целувките лепна от сладост.
След раздяла горча до втръсване.

a:fair of love

И нали си щастлив?
Имаш манна, и дом, и поречие,
и нали е подхваната
твоята Песен на песните?
И си сит.  (А в  Матея
за мен и за тебе е  речено:
Слепците – и двамата –
се сгромолясват отвесно.)

Щом те пуснах до мен,
щом съм съсъда нов на страстта ти,
явно съм се решила
да нося безропотно кръста.
Мен още една рана
не може да ме разклати.
Нито нова любов – даже твоята –
да ме покръсти.

***

От свещената мед
златнолюспа змия ще извая
и ще е без значение колко пъти до теб ще умирам*
Сред тълпата от квази герои,
след началото,
нищото,
края,
като тебе, до днес, ни един не намирах:
Погледът ти гори,
а устата ти слага стигмати.
От дъха ти тлента ми се рони по пода,
о, как се роня –
сред гмежта от доволни
Давидовци и Голиати,
като тебе до днес ни един не помня,
като тебе, до днес,
ни един не е чупил печатите
по върха на петте ми свещени рани.
Няма значение Яхве или Баал те прати,
ако останеш.

 

–

*Библ.

***

Търкалят се по нощните паважи
отмъкнати от вятър стари страници
Зората, притаена зад гаражите
се взира във последния пияница,
за който всяка стъпка е изкуство.
И нищо, че звездите са рояци –
По сиви тротоари стъпвам пусто,
по ъглите ме сочат пръсти-знаци,

морето е зад първата пресечка –
дочувам присмехулните му звуци.
(Не искам етикет „сърдечна грешка“,
а твърде вероятно ще се случи.)
Усещам как облизаната ивица
ме дърпа към гранатови обятия.
(Във твоите се втурвам като птица,
но всяка стъпка води до разпятие).

Вълните, от копнеж и зов пресипнали,
по пясъка отчаяно се мятат.
Дъхът ми, еманация на „липсваш ми“,
дъхът ти търси в повея на вятъра.

Не искам утрото – в нощта се скрива
страхът, че всяко нещо си отива.
Тъмата, мили, може да е сива,
но нощем всички котки са такива.

Няма как да е лесно

Няма как да е лесно –  уравнение нерешено

с още една неизвестна тук, до сърдечната вена.

Искам да е тъй просто, като събиране и изваждане,

молекулярна теория, реинкарнация, раждане,

като да вденеш камила през обтекаеми зеници…

Вместо това ме смила и ме превръща в пленница

оня печат от устните ти, с който греха запечата.

Боже, дано опрощение е, щом ме боли дамгата…

Няма работеща формула – няма за мен прераждане.

(Само дъхът ти помня. Другото не е важно. )

Щом покаяние нямам, прошка защо да искам?

Няма в очите на нощите, кухи от твоята липса,

и в неизбежните утрини – сиви от глад по тебе,

в мислите ми залутани, в думите непотребни,

в скъсаното дихание на пресушените устни

повод за изкупление. Раят ще го пропусна.

А скоро ще затрупат снегове.
Небето е на зла поличба сиво.
Като побъркан, злобен шут кълне
и вятърът, в комина заизвивал
фалцетът на изгубил ум и дух…
На мен ми иде с него да завия.
Духът ми, като озлобен евнух,
от гняв безсилен е готов да бие
по крехката надежда за любов,
която си отглеждам в свити длани.
Да бъде сняг! И белият покров
да скрие незарасналите рани.

Обикновено

Ще бъде ден, а после нощ,
ще има свещ със трескав пламък,
ще бъдеш тих, и мил, и лош,
гърдите ти – затоплен камък,
а аз, увита на кълбо,
от топлината ти ще пия,
светът, събран в едно легло,
под клепките ми ще се скрие.
Навън ще вият ветрове –
дъхът ти жарък ще ги гони
и влажните ни гърбове
от страстите ни дъжд ще ронят.
Ще спре часовникът, смутен,
ще трупа облаци небето,
ще бъде нощ, а после ден,
ще догори свещта проклета
и в мрака – топъл шоколад –
ще се размиват очертания.

А после, в утринния хлад
ще ме убие разстоянието.

Симптоми на оздравяване

Колкото и да го суча, колкото и да го искам,
няма да се получи. Нито на мен ми стиска,
нито на теб ти пука – взе си достатъчна доза.
Каквото било – до тука. Другото е диагноза

в моята епикриза. Само при мен е вируса –
в зениците ми влиза и се забива в ириса,
и кондензира в капка…Писна ми от метафори.
Бях ли ти вкусна хапка?Ти пък ми беше нафора.

 

Зло

И е страшно – единствено мрак.
Празен пъкъл (сама съм си демон)
Аз съм своят най – яростен враг,
а гневът ми е здравото стреме,
във което забивам пети
и пришпорвам нанейде душата.
И препускам. Ехидно кънти
(с 5 по Рихтер) денят за разплата.
Няма начин да не платя –
ежечасно натрупва се сметката.
Искам просто да спя, и да спя.
Но се блъскам – животно във клетка,
но се влива в кръвта ми метал.
Всяка мисъл е рязка, наточена
като връх на дамаски кинжал,
като края на кръста оброчен,
във пръстта до нозете забит.
Искам прошка, не благости, Боже!
В този скапан житейски гамбит
все съм пешката в нечие ложе.
Всеки мускул (сърцето и то)
от убийствена болка се кърти.
И дано да устискам, дано
не се срутя в средата на пътя.

Сладко надлъгване

Той се престори, че в нея е влюбен,

че ако нея я няма,

ще е чинар, от тъга изкорубен,

свит до зеница пламък,

 

ще го болят и сърце, и дробОве-

няма да може да диша, 

и ще преглъща не хляб, а отрова,

и като  риба на суша

 

ще се задави без въздух на кея,

кафето ще е горчиво –

тъй се престори на влюбен във нея,

парещо и настойчиво,

 

че тя играта поде и му каза –

сладки са моите  устни,

и е за теб на плътта ми атлаза,

и съм и топла, и вкусна,

 

мляко със мед и кайсиево вино,

жадна лоза съм, извита –

аз съм мечтаната ти половина,

взимай ме и не ме питай…

 

Толкова дълго играха на влюбени,

и се надлъгваха с ласки,

че не разбраха кой точно загуби

и пръв остана без маска.

И не разбраха кога се е случило-

влюбен бе той във нея,

а във замяна, подарък получи –

тя със любов  да го грее.

 

 

Заради проклетият дъжд е

Когато отворя онази врата,
дали ще ме пуснат да мина?
Преливам, тъй пълна със гняв и вина,
та чак под клепачите имам.

Проплаква еолова арфа навън,
на лятото в развалините.
И гордост, и съвест, потънали в сън,
във змийско кълбо се заплитат.

Пулсира във вените черната кръв,
пропита със срам и обида.
И търся във всяка любов пъпна връв,
въже към живота изпридам,

но тънката нишка Сатурн дърпа с пръст,
във другата длан стиснал сърпа.
Тик-так. Острието, изписвайки кръст
животът ми – струна придърпва.

Но явно е здраво заплетен нитът,
или съм любимка на Оня –
все още съм в същата тлен, в тая плът,
с която Михаля все гоня.

п.п. Така ще е, явно – ще влача тлента.
Любов след любов ще раздавам.
Не можели хората да полетят?
Не мога да се приземявам!

 

 

 

Лилит: „Извинявай!“

Още влизам в съня ти, нали? Още в спомените ти върлувам
и по устните още боли оня огън, със който целувам.
Още носиш онези следи от внезапните мои усмивки.
Като млади, нахални лози в твойте мисли са мойте извивки.

Забрави ме! Та аз съм Лилит и под черна луна съм родена.
На косата ми в здравия сплит не един мъжки стон уловен е.
На гърдите ми – медалион със гравирано Стотното име.
И душата ми няма подслон, и сърцето ми – лете и зиме –

е сковано в обида и гняв (любовта се полага на Ева).
В мен отдавна отровната сплав на омразата рожба зачева.
След Адам не пристанах на друг, не защото без него не мога-
той бе толкова скучен съпруг, а пък аз – по душа виторога.

Аз бях Съсъд на страст, той- на страх.Още сто след Адам – все такива…
Щом ще плащам за първия грях, щом ще пия от чаша горчива,
то поне в някой кратък момент се полага да вкуся и сладост.
Ти си кратък и ярък фрагмент от повяхващата ми младост.

Но, кълна се в предишната Аз, нито миг с теб не беше напразен.
Просто в грешното време и час тая страст ни заля на талази…
Само няколко века преди, само няколко хиляди века
би могло…
Ах, така ме боли,
че не вярвам ни в Бог,
ни в човека.

 

Онзи от другата приказка

На прима виста всичко уж е ясно,
но помня всяка дума и докосване.
В един и същи свят ще ни е тясно-
така, във два различни, ще е просто.

Във моя свят е пълно със джуджета
и призраци на рицари и жаби.
Не ползвам инкрустирана карета
и кралството отдавна е разграбено.

Понякога се случва да избягам,
(нарядко- по веднъж на век се пада.)
но толкова дотегна ми да страдам,
че бягството е бич, а не награда.

Внимавам все да няма усложнения,
макар със огън още да играя,
но само за един отрязък време
и само във една хотелска стая.

Играя, а съм просто автохтонна
затворница във приказка безлична.
Мени се с настойчива монотонност
единствено декора прозаичен.

На ръба на нощта, само миг преди взрива на утрото

На ръба на нощта, само миг преди взрива на утрото,
остави любовта като дрога да плъзне по вените.
Ако ще от потоп тоя свят в този миг да се срути!
Да не би да е само една тая пуста Вселена?

На ръба на нощта помечтай, потръпни, изплачи се.
Като глупаво малко момче, ужасено от мрака.
Прогони тоя страх, изхвърли всяка сепната мисъл –
остави любовта като огън да плъзне навсякъде.

Аз ще бъда вода. Нито въглен не ще ти оставя.
Ще се плискам – същински порой – по горящата кожа.
Ще е точно каквото го искаш – щастливо удавяне
на ръба на нощта, във бездънното ничие ложе. 

И когато денят, като мляко, разлято по пода 
се промъкне под прага, ще тръгна след взрива на утрото.
Като котка, която по нощите нейде е бродила.
Но не тръгна ли, сякаш в потоп тоя свят ще се срути.

Предчувствие за септември

Вън мирише на август и есен –
всяка нощ полудяват щурци.
Денем къдри омарата песен
на изнервени, гладни скорци.
Сутрин птици тревожно настръхват,
предусетили пътят на юг.
По крайпътните ниви пресъхват
прясно сторени рани от плуг.
Не сънувам отдавна пътеки,
не сънувам, че бягам от тук.
Е, така ме устройва. И нека
всички тръгват към своя си юг.
Във канавките вятър въздъхва-
Иде време на хлад и мъгли.
Край реката върби, като влъхви,
ритуално развяват коси.
Призовават, навярно, Ярило-
есента е сезон за приплод.
А във мен празнота се е свила –
сякаш куче на хладния под,
а във мен е безплодно и сиво-
нито лято, ни есен е в мен.
И сезон след сезона се сливат,
просто сменят се нощ подир ден.

Пепеляшка от бара

Кристалният ток отразява в дъга светлината.
Качена на масата, вие бедра Пепеляшка.
Със жест отработен през рамото погледи мята
към Принц с поглед леко размътен след третата чашка.

Извива снага и по късата лъскава дреха
лепят се на куп похотливи придворни очите.
И всеки от тях е готов да предложи утеха,
но този сценарий отдавна го е препрочитала.

Изящният глезен заплита плиета по масата.
Среднощ е и залата още кипи като кошер.
Щом съмне, ще тръгне с карета-трамвай трета класа,
а Принцът ще дреме на бара, подпийнал и рошав.

Но още е нощ и блести мизансцена в позлата.
Развяла коси, Пепеляшка на маса танцува
и търси с очи и с наивен копнеж в тълпата
един, зарад който пантофка да губи си струва.

Ах, глупави, глупави хора!

Нелепо живота си харчим
сковани във страх от смъртта.
Самотните залци нагарчат,
самотните нощи болят,
товара на тайни дребнави
се влачи след нас като шлейф.
Лелеем съмнителна слава,
а влачим ума си на дрейф.

Крещим за любов с пълно гърло,
а щом я намерим- мълчим.
И подсъзнание мърляво
опитваме да заличим
под грим от фалшиви усмивки,
под маски от благи слова.
Във лъскави, скъпи обвивки
прикриваме тленни тела.

И все не му хващаме смисъла,
все „To be, or Not to be?”
Така, в глупостта си залисани
животът през нас си върви.

 

Този, който тъпче само долу

Вкопчен в уюта на земната твърд
и закопал във пръстта като кърт,
и като камък, вдълбан във калта,
и като гущер, зарит в пепелта
пъпли в тревите и стъпва във угар,
свива уютно котило със други
себеподобни- безкрили, сковани
в страх от небето, добре подковани,
тъпчещи ниско сред буците пръст,
с полет единствен, белязан от кръст-
нему е чуждо и не проумява
колко е нисък и как оскотява
свит във черупка от зли битовизми,
гледащ света през удобната призма
на благоденствие самодоволно.
И се присмива, и смята за болни
тези, които, откъснали корен
със ветрове и вихрушки се борят
и хоризонтът е тяхната цел,
тяхната мъка и техен предел.

 

Но ние с теб тогава ще сме пепел

Ще дойдат по-различни времена.
Внезапно ще прогледнат всички слепи,
бащите ще се върнат от война,
ще бди сред простосмъртните Асклепий,
Горгоните ще дават свойта кръв,
от дясната им гръд събрана даром.
Ще се превърне мишката във лъв,
сменила примирението с ярост,
Вулкан ще спре за гневни богове
да лее тежки лъкове и копия,
ще избуят жита и плодове
на мястото на черните окопи,
брат брату ще е вълк и затова
във глутницата с рамо ще го брани,
ще пее вятър в мократа трева
и песента му птици ще подхванат
Ще дойдат дни, в които на човек
ще можеш да разчиташ на подкрепа.
Ще бъде скоро- най-много след век.
Но ние с теб тогава ще сме пепел.

 

Страната, която напуснах

 

Сякаш преди хиляди години

тръгнах си оттам…И я забравих.

Само нощем, мине се не мине,

в сънищата спомени изравям.

За онази рокля със калинки,

мирисът на ягоди и люляк,

дъвките със шарени картинки,

крясъкът на бабиният пуяк.

Как се ровя в шкафчето  за сладки

и ми дърпат за това ушите.

И ония, старите тетрадки,

във картон старателно увити.

Някъде по пътя май оставих

вярата в джуджета и магии.

Онова момче дори забравих,

със което от любов се биех.

Тръгнах си. И липсва ми до болка,

но разчитам днес на дъщеря си-

да я помни повече, отколкото

аз успях във спомен да запазя.

За лодките и хората

Беше тих, мълчалив.
Често там, на брега,
в хоризонта се взираше кротко.
И когато след време
баща му умря,
взе му лодката.

Не написа
на скулата* име, макар
непрестанно да й говореше.
Ни веднъж не я пусна
в морето- в хангар
я затвори.

Ту е бурно, ту вятър,
ту дъжд го възпре,
ту веслото й нещо кривяло.
Даже лодката
беше забравила, че
е за плаване.

И се сменяха зими
със топли лета,
ала той не посмя да отплава.
Двама – лодка и мъж –
на брега, на брега
остаряват.

След години синът му
във тоя хангар
я намери, платнището свлече.
И на своя баща,
вече толкова стар,
я нарече.

Разтанцува се вятърът
в бяло платно,
от солта побеляха веслата.
И отплаваха в залеза
двама – синът
и бащата.

*скула – страничният борд на лодка

 

Коломбина

Умората, по ставите й вкопчена,
превърна се с годините във навик.
Костюмът избелял, без две-три копчета,
с разнищени от времето ръкави –

по тънките й плещи са провесени
останки от предишната му пищност.
Отвътре я разяжда като плесен
пълзящото усещане за лишност.

Съвсем се умори да се усмихва,
но друга роля няма да получи.
Пред публиката, жадна и притихнала,
припява монолозите заучени.

Мечтаеше за роля на Офелия,
но беше се родила Коломбина –
в замръзнало по скулите веселие,
с усмивка по лицето й застинала.

И тънкото въже на кукловода
е пъпната й връв, но и бесило –
без него ще е дървен труп на пода,
а с него- просто кукла в плюш и свила.

 

Около мен- разгърден юли

Навред край  мен – разгърден юли.

Избухват храстите в зелено.

По зачервените ми скули

се стича слънце разтопено.

По голото ми, топло рамо

нахално вятърът се гали.

На побелял от жупел камък

сънлива  котка се въргаля.

Пуфтят от жегата тролеи,

изкряква гларус мързеливо,

панелените пити  тлеят,

пране, от прахоляка сиво

лениво махва на пасажа

врабчета, клюмащи във нега.

Бургаско лято! И на плажа

ще се спася от тая жега.

Принцовете се стягат за бал

Принцовете се стягат за бал

Все същото от векове – тръбата възвестява бал и
възсядат своите коне, пришпорват ги, същински хали.
Кънти галоп, камбанен звън и звук фанфарен се омесват.
Препускат принцовете към лелеяната си принцеса.

И всеки иска да е пръв, към щастието бърза, явно.
Готов е да пролее кръв, ако потрябва, но безславно
не би си тръгнал за дома. На принцовете им е ясно –
принцесата е сал една, а много- те. И бързат бясно.

Копитата изхвърлят пръст. Ездачите с очи изпращат
от нивите моми със кръст като топола, с топли пазви,
дърварски щерки със коси като пшеница в късно лято.
Пастирки с лешници-очи след тях с въздишка поглед мятат.

Летят конете, век след век, а Принцовете не разбират,
че не Принцеса, а човек за спътник трябва да избират.
И пак ще минат векове,  но все така ще са нещата –
фанфарен звън щом призове,  те по конете ще се мятат .

А самотата ми е остров

А самотата ми е остров

насред море без птичи крясък.

И като залез – сух и остър,

и като прилив, чийто тласък

 

брегът дълбае упорито.

Троши се от печал скалата

и в издълбаното е свита

нечакана и непосята

 

една последна, зла надежда,

в хитинова черупка спяща.

Несигурната  й одежда

съшит от спомените плащ е.

 

Неласкав вятър се увива

по ретината пресушена.

И хоризонтът ми се свива

до стритото на пясък време.

Стига толкова жаби

Сто години се скитах из приказки –

имената си сменяха само.

А все още не знам и се питам

докога все със жаба на рамо

ще се влача по балове скучни

и пантофките си ще затривам,

докога все на мен ще се  случва

да заспивам връз грах и коприва?

Сто води се смениха в реката,

ала златната не дочаках…

Е, какво пък- върти се земята

и се сменя зората със мрака,

затова няма да се тревожа

че unhappy отново е  края –

ще понося магарешка кожа,

а шагреновата ще помечтая.

 

Няма никаква разлика с вчера

„Ще умра без небе –
не виждаш ли, че съм птица?”
Ст.Пенчева

Спят крилата ми прашни в килера.
Южен вятър в стъклото повя.
Няма никаква разлика с вчера –
все са същите мои крила.
Но стоят си свалени – прибрани
зад кашон, две кутии, метла…
Не че няма сега да ми станат,
не че страх ме е да полетя,
просто…просто ме спъна въжето
на „не бива сама да стоиш”,
на „от утре не пуша”, „диета”,
на роднинското „другите виж”,
на безкрайните „друг път”, „зависи”,
на прикрита с покорност вина.
И забравени, прашни, увисват
тия мои красиви крила.
Щом посегна към тях, мигом чувам:
„Остави ги обратно. Нима
не летя, не бесня, не лудува…
Та сега си голяма жена!“
Без криле оцелях. Но, за Бога!
Вътре в мен ветрове се роят!
И боли ме, че вече не мога
да размахам криле над света.

Жената-птица

Кръстосва по бетонни булеварди
и спира край бездънните витрини.
Проблясват във очите й Плеяди,
напиращи да литнат от години.

И често си мечтае да отвие
наметката от кукувича прежда-
Крилата си от погледите крие
под сива и опърпана одежда.

Отдавна е забравила какво е
гнездо, в което пилета те чакат.
Гнездо, което да нарича свое
и във което е уютен мракът.

Със вятъра рисува по небето
от облаци и дъждове картини.
Препъва се по сивите павета,
но рие със очи небето синьо.

Тя ходи, не лети. Все търси нещо,
в очите на минаващите взряна.
А те, смутени, бегло я поглеждат
и отминават, сякаш там я няма.

Във парка всяка сутрин се усмихва
на някой лъч, промушил се в мъглата
А птиците – сестриците – притихват,
в очакване да махне със крилата си.

За нея казват, била полудяла
в една самотна, мълчалива пролет.
Жената със криле в наивно бяло,
отвързала душата си във полет.

Беше сле…

Беше следобед, сух като хляб за подавка.
Залез клиширано къпеше в злато града.
Медно блестяха, прелели от шума канавките
в онзи следобед, във който го срещна тя.
Беше любов, по-внезапна от пролетна буря.
Свикнал бе сам да кръстосва квартал след квартал,
но след очите й, с цвят на разцъфнали люляци
тръгна, забравил тъга, самота и печал.

Беше щастливо, подскачащо в локвите време.
Тя – попрегърбена, носеше в чантата хляб,
сядаше в парка, а той от ръката й вземе
в зъби комата и хукне да гони света.
После си тръгваха бавно – жената и кучето-
под съпровода на клаксони, смях, птичи шум.
Тихо, с прищракване, слагаше в бравата ключа,
правеше чай и го черпеше с късче локум.

Беше следобед, сух като пита за помен –
съскаше в жегата вятър над нейния гроб.
Беше четвъртият ден, в който той е бездомен.
И ден последен от кучешкият му живот.

 

Летящият Холандец (в град без Лорелай)

 

Не, не съм уморен – мога още еон да те търся,
девет бала асфалт да ме люшкат в отчаян безкрай,
да се блъскам в бетон, да се давя в неонови бързеи,
във мъглата от смог да се вслушвам за теб, Лорелай.

Не, не се уморих да преследвам дълбокото синьо.
Накъдето погледна зад борда, са твойте очи.
Сред настръхнали остри антени, фабрични комини
ще разпитвам за теб, Лорелай, затова не мълчи.

Не мълчи, Лорелай – без гласът ти съм сянка безплътна.
Призови ме, да мога да срещна отново съня.
Вече вечност се мятам отчаян, проклет и безпътен,
и не виждам къде се разделят нощта и деня.

Нямам капка покой от мига, в който ти си отиде.
Писна вятър в платната, а аз ослепях от тъга.
И се лутам самотен, с надеждата пак да те видя –
Аз, Прокълнат от теб, да разбия сърце на брега.

 

Старицата

Тя стои на пейката отпред

и присвива поглед катарактов.

Залез калайдисан, с цвят на мед

спря до нея и се заоплаква.

 

Дворът се задави с тишина.

Смок танцува в пустата градина.

Гръб превива старата лоза,

ялова от сума ти  години.

 

Скъса стрък от прашния чимшир,

в шепота му  кротко се заслуша.

Слънцето сред  рижавия щир

като мързелив котак се сгуши.

 

Дюлята с артритни рамене

с тънък шал от вятър се намята.

Старата без глас нощта кълне –

да не идва, че не се понася.

 

Че не мигва. Бяга й съня.

То, аслъ, какво я изморява…

С кучето си дума през деня,

но стъмни ли – толкоз пусто става…

 

Плаши я нахлупеният кош

на тъмата, с призраци осеян.

Ден да мине, да не дойде нощ –

туй й е молитвата на нея.

 

 

Толкова си приличате

Толкова си приличате – той като теб е смугъл

и във костюм се облича само във краен случай,

пуши по малко, рядко и гръмогласно се смее,

пази си във тетрадка стиховете за „нея”

(казва, че била минало- вярвам ти, му отвръщам)

и не разбира от кино, но в киното ме прегръща,

нравът – по-скоро нервен, сънищата- спокойни,

хобитата – умерени, бърбъните му- двойни

и като теб се целува – плътно и настойчиво,

понякога ме ревнува, но ревността прикрива

с реплика иронична – знае ги тия игри…

Толкова си приличате.

Само че не си ти.

 

Искам да…

Искам да викам, да блъскам, да моля,
да се натикам във жертвена роля,
да ме потупват и утешават,
и да съм глупава- истинска крава,
и да съм руса във оня смисъл,
да ме раздрусва единствено писък
от глезотия – щом видя мишка,
да се забия в една-две интрижки,
да съм героиня на Алиенде,
да имам тембър със дрезгава бленда,
да ми отиват лилаво и късо,
да ми треперят, щом се навъся…

Искам. Обаче нищо не става.
Най съм успешна в частта със кравата-
другото просто не ми се удава.
И като кост непреглътната става.
Как да изплача, как да изплюя,
тая затлачена в гърлото струя,
тая ми болка, горчива и мътна…
Помощ. Не мога да я преглътна.

Сделка

Нямам толкова вяра, да вярвам
в изкуплението на греховете.
Вместо славеи, чувам гарвани.
Що за вяра е, щом синовете

(без значение кой е отеца)
преди Ад да ги сграбчи, страдат-
плашещо е да съм Агнеца,
а страданията ми – наградата.

Нямам толкова вяра, тепърва
да проходя или да прогледна.
Любовта си отивала първа,
а надеждата била последна.

И когато привърши ми дозата
от нефелната, рехава вяра,
и когато ме сграбчи прозата,
а пръстта замирише на сяра,

със надежда в ръка ще потропам
на вратата на някоя църква,
без любов и без вяра, нескромно
ще отправя молитва изтъркана-

ще поискам от Онзи, Благият,
две-три дози на консигнация.
Обещавам му, ще си ги слагам
само в дни на сърдечна стагнация.

 

Птиците умират сами

Той криле не поиска – душата му дива не може

във съня си дори да лети… Но ръцете му груби

като гълъби пърхат по нейното рамо. И – Боже!-

само как я целува, и как я прегръща, и люби…

Но си тръгна внезапно. Затвори вратата и толкоз.

Тротоарът след стъпки заглъхващи тихо потръпна.

Хоризонтът се сви до върха на  бетонните покриви

и без милост прекърши крилете небе недостъпно.

…….

Идеалното време е, точно това пълнолуние –

във такива моменти е ласкав и петимен мракът.

Води разговор нощен с небето, провесила думите

през балкона, под който отдавна Ромео не чака.

Неудобно е, малко – балконът е толкова тесен,

че крилете й, свити, едва се побират зад нея.

Капят мокри звезди по корнизите – вече е есен

и прощалната песен на лебеди диви зове я.

…….

Посивялото утро провлачи пети по балкона.

Тоя тесен балкон, в който място за двама не стига.

И мъгла със цвета на криле  над бетона се рони-

на паважа, безкрила и мъртва, лежи чучулига.

Тя

Тя е горда и знае как трябва да стъпва – на пръсти,

със изпънат гръбнак и надменния взор на кралица.

Този град е в краката й – даже сред клоните гъсти

чуруликат „Осанна” възторжено градските птици.

 

Знае как да мълчи и обича разходките нощем

И си тръгва и идва когато когато и както поиска.

Тя е Прима- примисима. Сцената – тревните  площи

по които пресича,  лъстива като одалиска.

 

Виж я, Грация съща, пристъпва по сивия плочник-

има среща с Луната.  А някъде я очакват.

Но ще тръгне натам не по-рано, не късно, а точно

във мига, в който тя е решила че трябва.

 

Знае как да се люби. За нейните ласки се бият.

Като лък се извива гръбнакът, очите и- топли,

грациозно отмята глава и извива се  шията,

а отгоре звездите свенливо се скриват зад облак.

 

Тя е градско момиче. Край нея – трамваи и хора

и животът й носи бензиново -джазова  нотка.

Не е лесен живот. Но в момента  живее вторият

и извади късмет – прероди се в отново в котка.

А нея я сравняваха с Волтер

 

С насмешка благосклонна я поглеждат  

минаващите покрай нея хора.

Във скута й – тефтер, две куки, прежда,

в очите й- вселенската умора,

 

нелепият й руж се откроява

на фона на безцветния й поглед.

Разсеяно вали, небето става

по-сиво и от сивата й рокля.

 

Със тънки остеопорозни китки

във рехавия кок промушва цвете.

Навремето по русите й плитки

въздишаха кварталните поети.

 

И толкова е дребна, тиха, мокра,

все още с раменете на момиче.

Повяхналата хризантема в кока й

намокрена, във скута й се свлича.

 

В краката й умилква се, преяла

от думите и любовта й котка.

Часовникът й преди четвърт век е спрял.

И дави самотата си във водка.

 

Понякога, след втората, посмява

отново да посегне към тефтера.

И ред след ред, и чаша подир чаша

сред думите успява да намери

 

надеждата,  че още е потребна –

та нея я сравняваха с Волтер…

Шейсетгодишна поетеса. Дребна,

със кок и котка, с плетка и тефтер.

 

 

 

Вечеря за тринадесет

Тринадесет души. Със Него начело. Смокиня повяваше хлад.
Стояха, блажени, а аз – на предела на собственият си ад.
Не смеех да гледам в лицето Му бледо, не смеех да вдигна взор.
Тринадесет бяхме. И той ни преведе през огън, и чума, и мор.
И вярвах във Него..О, още Му вярвам! Заклех се в Баща Му – ще дам
каквото поиска, каквото Му трябва. Дори да загина сам.
Тринайсет стояхме. Дванайсет мълчаха, гласът Му спокоен бе:
„Един ще е само – един от вас, братя, аз знам, ще ме предаде.“

Видях ги – смутени, уплашени, гневни, в Сина да се вричат до гроб.
Тогава разбрах- сега съм потребен на своя единствен Бог.
Тогава разбрах, че единствен сред тия ще мога да сторя това,
което поиска… Но после ще гние душата ми в самота,
ще бъда презрян и низвергнат, и мразен, и с гняв ще ме сочат с пръст.
Прокуден, ще бродя- прокълнат и празен, разпънат на моят си кръст.
За Бога, защо аз! С какво го заслужих! Виж Петър, нима той не може…
Погледнах към Него, умислен и тъжен и сякаш прободе ме нож.

За миг се уплаших. А после усетих в очите Му няма молба.
Той търсеше прошка за туй, че ще сетя омразата на света.
Тогава забравих страха и Му кимнах. Усмихна ми се, облекчен.
А после си тръгнах, че мисия имах.
Исус да се предаде.

Не плачи, Генерале.

Не плачи,  Генерале. Не ти търся вина.
Не плачи, че кръвта ми изтича.
На война се умира като на война –
героично.

Поседни,  Генерале. Под шрапнелния дъжд
поседни, да ми кажеш сбогом.
Аз съм само войник, но ръката ми дръж,
ради Бога.

Погледни, Генерале, горе светят звезди.
Даже пушечен дим не ги скрива.
В мойто село звездите и след трети петли
не заспиват.

Ако ти, Генерале, оцелееш след днес,
да отидеш, че там е красиво –
имам къща със двор, две череши, навес
до сливата.

Ще те срещнат добре – мама прави кравай
и най-вкусната каша с пръжки.
Ех, бих хапнал сега, но зает съм да мра
по мъжки.

И носи, Генерале, на жена ми хабер
да ме жали най-много година.
Тя е млада, а времето няма да спре –
ще ù мине.

Да се вземе със друг, че е малък сина,
ще му трябва от мъж да се учи.
И не може да вехне цял живот все сама –
като куче.

А сега, Генерале, ме пусни и върви.
Има други души за оплакване.
Ето, виж, тая рана даже спря да кърви –
ще почакам.

Не скърби, Генерале, време няма за жал.
Има време за малко утеха.
Днес съм жив, а до утре ще стана на кал
во века.

Снежната кралица

Ветровете все още се чудят за какво те целунах, Кай.

И сърдити, ревниви и луди се пресукват във снежен кравай.

Бели вълци обидено вият – простосмъртен край трона стои.

И в мъглата раздразнено крият пожълтели от гняв очи.

 

Не разбират защо те отведох. Някой каза- от скука, а друг

предположи, че в замъка леден Аз, Кралицата, водя съпруг.

На какво ли не се наслушах  в тая моя проклета вечност.

Всички версии бяха „бездушна”, „отегчена” или „безчовечна”.

 

Да говорят. Ела, целуни ме. Огледалото е строшено.

Според старо поверие имам точно седем години време.

Оголелите храсти от нерви потреперват сред вълчия лай.

Забрави днес за своята Герда, аз – че скоро ще дойде май.

 

Не, не плача, топя се отвътре, виж ме, цяла треперя от зной.

Твойте устни до моите плътно ме стопяват и носят покой.

И сред ледено, тихо безвремие, във искрящи постели от сняг,

аз съм твоето мъртво вълнение, ти – спасителният ми бряг.

Неродена мома

(Ще си запаля, прощавай- не го броя за порок.
Нека е вредно – остава ми малко до крайния срок)
Двеста и двайсет години скрита в черупка бях.
Чаках оттук да минеш, да ти поискам хляб.
Беше убийствена скука, задух и самота –
ореховата черупка кой ли не взе в ръка.
Но не споделяха хляба, виното и меда –
искаха моята младост (а аз – да не съм сама).
После внезапно тръгваха – поглед, кратка целувка.
Пясъци дълго запълваха стари следи от обувки.
Понякога просто се скривах в ореховата броня –
дълго във нея се свивах, докато ги прогоня…

(Пак ще запаля. Не казвай, че прекалявам с това.
Трудно е да разказвам за минали времена.)
…Тъй отлетяха сезоните – двеста и двайсет на брой.
Поизтъня ми бронята и не намирам покой.
Даже черупка от орех от самота се руши.
Време е да я отвориш, инак ще се задуша,
време е да ме намериш. Съдя по циферблата-
виж го, стрелките спрели, но без умора смята.
Хайде, Юначе, вземай ме, че ми додея да чакам
и да убивам времето, докато дойде някой.
Всяка секунда е бреме – язви и метастази… 
Аз ли убивам времето, или то мен прегази?

Сто години блажена самота

Вие, самонадеяни,
глупави, арогантни,
принцове и бохеми,
неоценени таланти,
мускулести, наперчени,
квазиинтелигентни,
в тестостерон облечени,
в чувствата си инертни,
развели гордо камшици
от женски коси и нерви,
скъпящи се на триците
и пазещи си резерви,
смели на дребно, весели
само на фотографии,
като медал провесили
заучените си лафове,
със татуиран на егото
девиз Primae noctis,
вий, алфата и омегата
на куп безсънни нощи,
опиянени от себе си,
перчещо-гръмогласни,
елементарни ребуси,
със подсъзнание тясно,
от суета задъхани,
лакоми, късогледи,
срещу света настръхнали,
с въображение бледо:

имате много поздрави
от мен, обикновената.
Нищо не търся. Просто
дяволите да ви вземат.

 

Три цвята: Червено

В кобалта на притихналата нощ

луната се гримира във червено.

Смехът на сова реже като с нож

на хоризонта дървените вени.

От болката потръпва скършен клон,

кобалтът се разлива по земята.

Червените коси на Сет-Тифон*

луната от челото си отмята.

И пак е нощ, и пак съм в моя ад.

Но този път не ми достигат сили

да утоля неистовия глад

на спомените, нокти в мен забили.

Пируват. Нека. Нощният им лов

току-виж ми донесъл опрощение.

Днес никой не умира от любов,

та аз ли да си търся извинение?

–

* рижав египетски бог на греха

Вещиците не могат да плачат

Да, красива съм, принце – порочна, загадъчна, твоя.
Под клепачите тежки притихнало дремят светкавици.
И откакто ги зърна, не знаеш ни де е покоя ти,
нито можеш да гледаш в зениците други красавици.

Виж устата ми – мляко и кръв, виж косата смолиста
как се вие по скулите бледи – най-гладкия мрамор.
Целуни ме, мой принце, пък нека и дяволи триста
със душата ми в ада пируват… Целувай ме само!

Нямам билка и цяр, от които да сторя отвара
против сладката болка, с която те чакам във здрача.
Черна котка минава ми пътя, в магия изгарям…
аз, която забърквам отрови, сиропи, илачи!

И дори да прогоня проклетата котка далече,
и дори да опитам с магия за смърт да избягам,
ще боли и насън, и наяве сърцето, обречено
да прескача през удар, щом чуе, че влизаш през прага.

Ще си тръгваш ли, принце? Защото принцесата чака?
Знам, почти полунощ е и вече е нейното време.
Ти върви, а пък аз ще приседна пред портата в мрака.
И ще чакам дъждът, та от него сълзи да си взема.

 

Красавицата и Звярът

Имам планове, Звяр, затова ти оставям бележка
да не тръгваш след мен. Този край е предречено тъжен.
Може би да си тръгна е подло и може би- грешка,
но поне ще е честно, а знаеш, не мога да лъжа.

Мое мило Чудовище, приказките не ме привличат –
да проспиш младините си, смятам, е глупаво доста.
Кой, кажи ми, с охота магарешка кожа облича,
или бърка за тумба джуджета казани със гозба?

Кой спокойно приема капризите царски на някой
русоляв и суетен смелчага, покрит със пайети?
И защо (откъде накъде!) се налага да чакам
в пуст дворец да ми бъде простено за скъсано цвете?

Куп безмислени жертви за край под условие „хепи”-
три дни яли и пили, а после живели безгрижно?
Тия приказки, скъпи ми Звяр, са наивно-нелепи.
А щастливият край, дето краят му все се не вижда,

и към който се целят принцесите, белким улучат,
няма как да се сбъдне, щом няма щастливо начало.
Затова си отивам. Красавици- бол. Все ще случиш
на една, на която мечтите й свършват във бяло.

 

Да убиеш вълчица

Луната- пълна. Вълчи час. По вените ми тръгва мракът.

Първичен, неподправен бяс във челюстите ми протраква.

Потрепва мускул. Кехлибар и кръв е погледът ми мътен.

Не съм човек. Не съм и звяр. Сега съм просто гняв безпътен.

Висят изхлузени до мен различните ми  вълчи кожи.

Извивам шия и студен викът ми мрака разтревожи.

Без дъх да взема, ще крещя. Дано от тоя бяс олекна.

Не ме долюбва мен нощта… Поне сълзите ми да текнат!

Да скъсам грапавата злост в трахеята ми загнояла –

недооглозганата  кост на съвестта ми застояла.

Ни да преглътна, ни да мра. Вината като бич се мята.

И всеки спомен е дамга,  и всяка мисъл е разплата.

Така и трябва- да боли. Чистилище ми се полага.

Щом кехлибарът се стопи  и взорът заблести от влага,

ще знам, че Бог ми е простил и всичките ми вълчи кожи

с една човешка е сменил.  По образ и  прилика Божия.

Без любов съм за никъде.
Но тежи наказание свише
всяка следваща обич
да къса съня ми на сто.
И без нея не мога да кажа
ни стих, ни двустишие,
даже някой друг някъде
да ме е вписал в свой.
Без любов съм за никъде.
Но това ти е толкова ясно.
Затова и не галиш слуха ми
със сладки лъжи…
Излъжи ме, за Бога!
Точно тук и сега му е мястото.
Нека днес се престоря
че утрото не ми тежи.
Излъжи ме, за Бога.
Накарай нощта да заплаче.
Скоро всичко ще свърши –
ще тръгнем в различни страни.
Но когато денят
свойте хладни воали провлачи
няма толкова много
на тръгване да ме боли.

Монолог на старлетката

 

Ти, вероятно, мислиш, че търся
пристан и мъжка утеха.
Аз ли, която винаги бързам
да изживея момента?
Аз ли, която от нетърпение
със зъби плика разкъсвам?
Бъди спокоен. Няма съмнение
временното ми присъствие.
Не се страхувай, че ще поискам
делника ти да споделям.
Не, не желая да съм тъй близко,
че рутина да ме смели.
Не, не желая да съм онази,
чакаща те до съмнало.
От тая роля, Бог да ме пази,
вече съм се измъквала.
Твърде живели и твърде отчаяни.
Тъжни по дефиниция.
Ти – вече нечий, аз- непостоянна,
объркани единици.
Все пак, докато има в сценария
сцени със мое участие,
моля те, нека да ги изиграем
сякаш е въпрос на щастие.

Неясната болка в ляво

Прекрачи през прага унилият ден.

До зазоряване- вечност.

Как, как да заспя, щом е кухо във мен

и стара вина ми пречи.

Мълчи зад прозореца пустата нощ.

(…По правило всяка е пуста.)

Боде ме отляво с въпрос след въпрос

ехидна  луна хлевоуста.

 

В прозореца сенки безцелно кръжат –

парчета от спомени нечии.

А моите, скрити в килера, ръмжат.

По съвестта ми съблечена

изпъкват следите от бич подир бич

(и всяка от тях- с мъжко име).

 

За Бога, да съмва! Превръщат се в кич,

не в ритъм, проклетите рими.

 

 

Аnamnesis morbi

Той е смешен, спокоен човек

и колекционира марки.

Тя му носи надвечер елек,

лично плетен и с пъстри шарки.

Той обича да пие кафе

и да й посвещава стихове.

Тя  очите му-  блед къс море-

най-обича да гали тихо.

 

Те и двамата са с очила-

той дори има няколко чифта.

Тя навремето, казват, била

хубавицата на випуска.

Той веднъж й занесъл стих.

Тя, смутена, листа поела.

Влез – му казала – и седни.

После той я завел на село.

 

Той е смешен, спокоен човек,

всяка вечер по марка залепя.

Тя е с него почти четвърт век.

Те и двамата

са слепи.

Случайно стихотворение

Случайна жена във случаен мотел.
Пред прага потръпва разплакан имел,
завесата скрива случайният мъж,
пристигнал случайно с вечерния дъжд.

Тя – чиста случайност – със същата рокля,
той – тих и със риза в дъжда понамокрена,
Случайно докосват се с пръсти във мрака.
Навън сякаш вятър виновно изплаква,

дъждът, разтревожен и гузен, замлъква,
под прага къс влага нахално се вмъква,
все още трепери имелът свенлив,
а там, зад завесата, във мрака сив

е пак като някога – просто случайно,
един мъж с една жена срещат се тайно.

декемврийска не-нежност

До фонтана с делфините спря ме.
Любопитно примигващ неон
те оплисква в нелепо цикламено
и звучи Пламен Ставрев за фон.
Александровска цяла е коледна,
тротоарите са във скреж.
Не ме гледай с надежда, моля те,
не търси в моя поглед копнеж.

Като тоя фонтан ни е вътре-
после-лятно, замръзнало, зло.
Не измисляй причина за утре –
даже днес ни е твърде само.

Странно – знаеш ни анамнезата,
ала казваш, че пак си готов…
Не. Не искам да ходи с протези
зле шинираната ни любов.

 

Самотният ни август се сбогува

Посърнал и загубен, през октомври
самотният ни август се сбогува.
Дали през май отново ще си спомни
че устните ми юлски е целувал?

Над релсите увисва тишината.
На тънката й нишка се обесва
целувката ни. После сред тълпата
промушва се рефрен на стара песен.

И гарата завърта се, когато
съзнаваме, че няма да ни има.
Умира на перона мойто лято,
а ти се връщаш пак при твойта зима.

До следващия светофар

Мълчаливо вървим под дъжда.
Зад челото ми – пусто до рана.
Под краката ми сякаш с ръжда
е нашарил октомври премяната
на удавени в локви листа.
Есента е сезон за раздяла.
Аз преглъщам виновна тъга.
Ти все още не проумяваш.

И вървим ли, вървим под дъжда.
Аз мълча, а на теб ти се иска
да крещиш…(Да, да, знам, че вода
от проклетия дъжд те плиска…)
А на следващият светофар
ще ми стиснеш ръката до болка.
Със една любов станал по-стар,
ще си тръгнеш внезапно.
И толкова.

Някоя и Целуващият я мъж

Ще изтрия с карминени устни
от лицето ти летния дъжд.
Как, кажи ми как, да те пусна
да си тръгнеш така, изведнъж.

Та нали ще се срутят облаци,
ще застене градът от печал,
пясъкът, изподран от провлаци
ще се дави във сълзи и кал.
Край лиманите птици уплашени
ще се блъскат в стени от тъга
и ще вие морето, страшното,
впило пенести пръсти в брега.

Още няколко мига почакай
да утихне поройния дъжд.
Още миг поне да сме „някоя
и целуващият я мъж“.

Мрак

 

Не си мисли, че с тоя тъмен поглед

ще ме уплашиш. Нямам страх от тъмно.

След няколко изпратени любови 

привикнах да вирея преди съмнало.

И не мисли, че щом съм те залюбила,

във тоя мрак, от страст ще се удавя.

Все още имам женско самолюбие

и с всеки мрак по женски се оправям.

 

Но номера със думите спести ми –

на всяка ще повярвам безусловно.

Не искам думи. Просто прегърни ме,

пространството  размий до безтегловност,

разкъсай с устни мрежата от стари

вини и недовършени любови.

Сега съм тук. И нека ме опари

на погледа ти тъмната отрова.

 

 

Градска романтика

Топло ми е в дланта ти.Сбираш дъха ми в шепа.

Вън светът няма понятие колко е топло с тебе.

Слънцето се опитва да си промуши окото,

с вятъра любопитно блъскат се във стъклото,

 

шум на тролей изтраква морзово по паважа,

сякаш им се оплаква – иска да му разкажат…

Гларусите, нахални, кискат се и одумват,

улиците са кални, с котки от студ оклюмани…

 

Но тук е тъй уютно, и приглушено, тихо,

че тия градски звуци кротко се настаниха

в здрачната стая, в която свила съм се в дланта ти.

Зима е вън, а лято носи се от дъха ти.

Танц

 

 

По опнатата струна на гръбнака ми

дланта ти се заплита като мрежа.

Внезапни чувства, грешни и нечакани

воала на ресниците ми режат,

и погледът ми, натежал от искане

със твоя се намира във сумрака.

Не може друг така да ме притисне.

И не, не може като мене всяка

 

така да те пронизва със зеници,

така да те попива с топли устни.

Ръцете ти- криле на жадна птица,

по кожата ми – езеро се спускат

и разлюляват тихата повърхност

от топла плът и лъскава коприна.

Акорд внезапен, звуците заглъхват…

 

С отлитащият звук мигът отмина.

 

 

двойно счетоводство

Кому е нужно да губим време
във упражнения по надмощие?
Все някой търси какво да вземе,
все някой има да дава още.
Математически изглежда вярно.
Но всъщност правилото е просто:
страстта си даваме не сумарно,
а без значение колко коства.

 

Нима не може да бъде просто?
Аз те харесвам, ти мене-също.
Да си играем на счетоводство
е, меко казано, неприсъщо
на моя огън, на твойта сила,
на дяволчетата в очите ти.
Веднъж от устните ти отпила,
не ме итересуват графите.

Страхливо

Не ме върти на малкия си пръст –
и без това светът ми преобърна.
В очите ми, навярно, виждаш лъст-
не смея с друго твоите да зърна,

не смея да поискам вместо страст,
уюта на широките ти плещи.
Години и лица стоят зад нас.
Пред нас…пред нас навярно няма нищо.

Но в тъмните завивки на нощта,
в сънливите въздишки на такситата,
размиват се пространство и вина,
щом устните ми в твоите са впити.

 
А играта е все така проста –
тя поисква и той отхапва.

Тя, играта, не се е променяла.
Правилата са същите. Сякаш
е все още Адамово време
и все още не е изщракала

на Едемската порта ключалката.
Тая Ева, не се ли научи,
че отхапе ли, макар и малко,
вместо ласка, шамар ще получи.

И Адам -по библейски наивен,
всеки път на хорото се хваща.
(Резултат – езическо сливане,
после иде ред грехът да плащат.)

За едната откъсната ябълка
цял живот ни се късат сърцата.
Тая Ева, защо й трябваше?
Днес сама да й плащам цената.

 

кръвоврат

Опитвам се лаишки се справя
с поредната игра на сложни чувства.
По правилата, знам, ще се удавя-
това съм го превърнала в изкуство.

Уроците от вчера, ненаучени,
със лакът зад гърба си гузно бутам.
Аз просто искам днес да ми се случи
онази тръпка, пареща и луда,
която в дни на тих покой и леност
като порой внезапен изненадва.
И да усещам как кръвта ми сменя
посоката си- тръгва наобратно,
забравила за земна гравитация,
за атомен строеж и анатомия,
единствено подвластна на страстта си
към трупане на следващия спомен.

Усетя ли, че тръпката ми липсва,
ще знам – кръвта ми все още е млада.
И всяко неортодоксално плисване,
ще бъде като чакана награда.

Снощно незаспиване

От своя  житейски опит  (толкова кратък, че даже

целият е описан в строфи) следното мога да кажа:

Няма значение времето. Важни са само минутите.

Колкото мога, ще взема.  Нека ме мислят за луда,

нека ми казват блудница,  нека ме сочат със пръсти.

Зевс се е влюбил в юница, Леда – във лебед…И лъст

нека е туй,  за което  в Ада ще вра прокълната.

И без това, общо взето,  тук, на земята, е същото.

Все пак оставам с надежда, че като теглят чертата,

Ще се намери нещо да ми изкупи вината:

Може да взимам, но давам. Плащам си всяка глупост.

Вярно, за ангел не ставам, но съм готова да струпам

всичко, което имам –  вятър да го отвее,

кътам  печал за трима, но и за трима се смея,  

хлябът ми се услажда  само ако е труден,

всяка сутрин се раждам щом дъщеря ми ме буди.

 

Мога и с много, и с малко

( по-често май е второто)

Само ще ми е жалко,

ако не ме помнят хората.

 

импресии

Няколко опита за импресия. Първи: върху дланта ми отнесено пръстът ти търси посока- намира я. И със дъха ми и времето спира. Трепва пространството и се разтваря в зениците ти. И прегарям. Втори: Говориш. Не, нищо не чувам, и ми е трудно да се преструвам да не личи как гласът ти се впива в кожата ми като дъжд и се влива в пулсът ми, барабанен от искане. Ако не млъкнеш, ще се разплиска. Трети: Среднощната магистрала. В рамото ти глава съм опряла, даже да дишам не смея. Усещам нота парфюм, кожата ти гореща – в миг премалява ми от желание. И със усилие сепвам стенание. Няма четвърти. Не мога да дишам. Нямам и думи, за да го изпиша, но ми харесва, че се задъхвам, че от докосването ти настръхвам, че съм все още жива и чувствам. Мислех, че жаждата ме е напуснала.

Преди кафето.

Сутрешният град мълчи.
Само птиците са будни –
Сред крайбрежните мъгли
Гларуси се реят мудно.
Черно-белите криле
Заревото оцветява,
А сънливото море
С цвят на мед и топла лава
Се протяга към брега,
Във чаршафите от пясък…

Писна кораб и мига
Се разпръсна в птичи крясък.

Моят вятър

Гоня се с вятъра.

С морския вятър,

онзи, нахалният, дързък, бургаски,

онзи, понесъл дъхът на лято,

с мирис на сол и на водорасли.

Облаци гони, развива мъглите,

по Богориди в листа се търкаля,

хвърля се в пясъка, дърпа косите ми,

после Казиното тих обикаля.

Грабвай ме, ветре – твоя съм, взимай ме.

Яхнала бяла вълна те догонвам.

Помня гласа ти – и летен, и зимен,

всеки твой танц по Крайбрежната помня.

Ще те позная, ветре бургаски –

даже да свириш през раковина.

Лете копнея за твоите ласки,

а от страстта ти се крия през зимата.

 

Стигна ме вятърът,

морския вятър –

смело възседнал прибоя бургаски,

шумно флиртуващ с последното ято….

 

Вятър ме вее на бял кон от щастие.

Музът ми де е?

От белотата на листа

ме заболява в ляво.

Отвън, мастилена, нощта

разсеяно припява

с гласа на вял, унил щурец,

изгубен сред тревите.

(Нехае, малкият наглец,

за думите изтрити)

Стои си чист, листът проклет,

ехидно се белее,

А Музът, явно, е зает-

безжалостно немее.

Художник

По тротоара се препъва дъжд сепнат,  неспокоен.

Небето облаците сгъва  и тръска ги отгоре ми.

А там, на този тротоар художник е приседнал –

тъй мълчалив, библейски стар, но се усмихва ведро.

Край него, в мократа мъгла, покрити със найлони

пламтят във цвят пет-шест платна и сивотата гонят.

Вали дъждът, а той стои. Градът тече край него.

Сред глъч от хора и коли изглежда тъй нелепо –

с протрити дънки, пъстър шал и мокър като гарга,

край него – сив пейзаж във кал, а той със блуза ярка.

Дори косата му, уж сива, уж мокра и полепнала,

изглежда сребърно-красива. А мислите му-цветни.

До него спрях, сетила нужда от цвят в деня безцветен.

Погледна, сякаш  се пробужда…И спря пороят летен.

Градът, до скоро монохромен поруменя от слънце.

Художнико, дай ми за спомен от мислите си зрънце.

За следващ дъжд ще го запазя – ако ми стане сиво.

Тогава, даже в кал да газя, ще бъде кал красива.

Монолог

Слушай, Животе, толкоз години
по свирката ти се водя.
Не ти ли омръзна, мине не мине,
да си разбъркваш колодата
и да ми мяташ битата карта?
После сеир да гледаш,
докато аз си сърбам попарата.
Време ми е за победа!
Хайде, Животе, малко остана.
Давай да сключим сделка –
ще ми спестиш сърдечните рани,
а аз ще съм кротка лелка.
Няма да мятам парещи погледи
по непознати красавци,
а ти, във замяна, печалба от тотото
ще ми отпуснеш. Става ли?
Също така, Животе, те моля,
да ми нулираш сметката –
разни вини и стари любови,
дългове неотметнати –
просто тегли чертата на всичко,
че ми дойдоха в повече.
Само онези два чифта очички
не ги изтривай, моля.

Ще сляза от метлата

Всички любовни стихове

са вече от друг написани.

Не ми се клишират мигове –

не виждам особен смисъл.

Ами  това изтъркано

и патетично „Обичам те” –

по устните ми простъргва,

по мозъка ми се свлича.

Не ми се влюбва в принцове,

рокли не ми се носят,

не ми се святка с зеници,

не ми се тича  боса…

Ще си отрежа косата,

ще сложа черно забрало,

на лудостта ми метлата

в килера ще гние, спряла

да гони вятъра нощем,

да вдига пушилка денем.

(Въпреки че все още

ме гложди тънко съмнение)

 

Само веднъж годишно,

щом подивеят  мусоните,

ще я изваждам и скришно

ще тръгвам Михал да гоня.

Не ми отиват пролети

Копнеех лято. Пролетите вече
Не ми отиват. И от тях боли.

И пак е лято. Знам, че ме обичаш.
Но вече трето лято е така.
Една умора кожата ми свлича
и диша във тила ми есента.
Не искам лято. Искам луда пролет.
Напираща, нахална, даже зла-
насред студа и вятъра разголена,
боляща като сутрешна роса.
И пак е топло. Толкова уютно,
че чак нагарча. Искам земетръс.
Да ме раздруса, та да се залутам,
на тихия уют да туря кръст,
да тръсна грива, за изуя сбруя,
да си играя с огън и вода.
Във нечий свят следзимен да нахлуя
И до основи да го изгоря.

Но ще е лято. Пролетите вече
не ми отиват. И от тях боли.

опростено, без драми

Огън ли искаш? Нямам.

Пък и кому е нужен?

Ще се опариш, а  раните

с нищо не си заслужил.

Ето ти я, любовта ми-

без опаковка, без панделки.

Без клетви и мелодрами.

Без песнопения ангелски.

Мога да дам само думи.

Да те целувам по мръкнало,

да те наричам „любими”,

въпреки, че е изтъркано.

Мога да те обичам

просто и ненапудрено

срещу букет кокичета

и устните ти предутринни.

Грей се с жарта в очите ми,

тя ще ти стигне до съмнало.

А щом се съмне, попитай ме

може ли да се върнеш.

 

Градско

Сънен вятър разнася над града есента.

Там, до кея, стоят два-три спомена.

Александровска, цяла във кал и листа

се препъва във летни отломки.

Погледни ме в очите. Твойте, с цвят на листа

топла, слънчева есен предричат.

(Тук е редно, за фон, да звучи песента

на най-синьото наше момиче)

Под Альошата пейките, свити, мълчат.

Още носят във скута си лятото –

три момичета, старец, баща с две деца,

и фонтана, мърморещ в legato.

Булевардните лампи потръпват от хлад,

по крайбрежната дремят мъглите.

До Казиното гларуси, гладно, със яд

се препират и гонят вълните.

Продавач на памук виква „Захарен сняг!”,

„Богориди” , задрямал, се сепва.

Грамофона мълчи, тих е пустия бряг…

Есента взима своята лепта.

 

 

Татко ми ма праща!

Седим си, петъчно, в офиса и пием кафе. Поглеждаме нервно часовниците, понеже в петък, съвсем закономерно, в три и половина се стоварва куп безумна работа, спешна и със срок веднага. Часът е едва три, значи има още трийсет минути безметежие, преди да настъпи лудницата. В три часа и три минути, вратата плахо се отваря и от процепа се подава рошавата глава на трийсет и кусур годишен младеж. Тениска, шорти и джапанки- класически суит за посещение в администрация. Стиска прилежно найлонова торба Карфур и пристъпя от крак на крак:
– Добър ден, госпожа Елка търся?
– Аз съм- отговарям предпазливо. Не всеки ден ме търсят като госпожа, особено младежи със голи, загрубели от слънцето и работата крайници.
– Здравейти. Татко ми ма праща – младежа млъква и се взира в мен очаквателно.
– Ъъ, здравейте. Какъв татко? – малко ме пообърка директността му, не стига че на малко име ми говори, ми и татко му е намесен.
– Ми, татко ми, от с. М. – продължава с лаконичността си човечеца.
– Ама аз не познавам татко Ви? – звуча леко колебливо и започвам бясно да премятам наум всички възможни житейски ситуации, в които бих могла да се сблъскам с въпросния татко. Ако съдя по възрастта на вестоносеца, изпращача е на поне 60, а това рязко стеснява хипотезите, при които бихме могли да се срещнем. Като се вземе предвид че дори не знам къде е село М., чуденето им прераства в недоумение.
Докато на мен зъбчатките ми скърцат и бърча чело умислена, младежа измъква от джоба си очукана нокия, набира, явно татко си и се провиква:
– Таткоо, тя каза че не те познава!? – отсреща мъжки глас почва нещо да обяснява, а този пред мен кима усърдно с глава, демек всичко разбира, после протяга слушалката към мен и ми вика:
– Татко иска да говори с теб. – поемам кирливото апаратче, долепям до ухо и, учтива до немай къде, със специалния си глас за граждани, изчуруликвам:
– Добър ден, Елка Стоянова е на телефона.
– Алоо, госпожа Елкааа, здравейти! Аз съм Манол Кръстев, от село М.! Вий ни ма помните, ама преди една година идвахме там, във ваш`та сграда, идин акт плащахме, че малко бяхме в нарушение. И тогава, щото всички бяха много сърдити, ама вие една такава усмииихната, любееезна бяхти, та затуй, сега сина имаши път към града и го пратих много поздрави да ви донисе!
– Мерси- казвам аз, трогната и зарадвана- ама нямаше нужда, а съм си учтива по рождение, пък и, нали, хора сме…- Изобщо нямам спомен за тия хора, ама щом казва, че съм била учтива и съм се усмихвала, какво- всички знаят, че Любезност е второто ми име!
След размяна на още две-три подобни реплики връщам телефона на младежа, който с видимо облекчение(вече е спрял да се мести от крак на крак), го прибира в джоба си и заявява:
– Татко каза да ти дам туй! – и взе, че тупна торбата Карфур на бюрото, врътна се и тръгна да си ходи.
Викам му – взимай си торбата бе! Той ми вика- няма! Татко каза да я оставя! Абе, викам, не ти ща торбата! Пък той- Ааааа! И аз не я ща!
Въх, ми сега. Събрахме се пет кокошки, седим и гледаме торбата. Не смеем да я пипнем. То, тва, не е подкуп, щото народната обич ни е застигнала, ама знаеш ли как изглежда отстрани. Ми ако е белязана? Ми ако има бомба?
– Я да погледнем вътре- казва мъдро едната колежка. – Обаче не пипайте, щото не се знае. – И с две химикалки поотворихме дръжките. Вътре се вижда трилитрова тубичка от минерална вода, пълна с нещо и торбичка с някакви кръгли неща.
– Яйца и вино? – предположи друга колежка.
– Ами, яйца, той така я трясна тая торба, че щяха дd са на сол – възрази трета.
– Не знам за вас, ама аз умирам от любопитство – заявих и бръкнах смело в торбата.

Оказаха се кайсийки. Меки, уханни, истински селски кайсии. Изядохме ги.

А другото беше ракия. На тубата имаше залепена хартиена лента, на която с перманентен маркер някой беше изписал с любов: „ПОДАРЪК ЗА БОГОВЕ!!” Имаше и подпис: К.М.
Две седмици стоя таз ракия на бюрото ми, понеже ние в отдела сме само простосмъртни и като такива, не смеехме да пием от предназначеното за Боговете. На третата седмица ми писна да я гледам и занесох тубата на един купон, където дузина не-богове я опукаха с удоволствие и казаха, че била страхотна.
Кой е К.М. и до днес историята мълчи.

Мълчание

До гуша ми е дошло  от игри на мълчание.

Мислиш ли, че ми стига тая доза внимание

(с нотка хладна  учтивост, сякаш от куртоазия,

а очите ти гледат все през мен и са празни…)

И боли ме,  когато замълчиш многозначно.

От смълчана тъга  всеки миг ще заплача-

Всеки път,  щом потънеш във студено  мълчание

зажаднявам за  бликащи  думи без съдържание,

да се спъва слуха ми  във речта ти накъсана,

да се спира дъха ми от лицето ти свъсено,

и изобщо, любими, предпочитам гнева ти

пред това да са мними  любовта и страстта ти.

Колко дълго ще мога   да се питам безмълвна:

„Какво мисли, за бога,   и ако го прегърна

Ще се дръпне ли, сепнат,  със прикрита досада –

осезаема, лепкава…”  Колко още ще страдам?

Да, дойде ми до гуша  от игри на взаимност.

….Ти дори не ме слушаш? И разсеяно кимваш…

По-добре си върви. По-добре да те няма,

Вместо да съм сама,  въпреки че сме двама.

Ангели и Демони, тенджери и рокли. На диета съм, на диета съм!

– Ооо, АБСУРД! Това няма да ви стане. – злостно погледнах девойката, клатеща насреща ми укоризнено глава. Тя ще ми каже! Насочих многозначителен поглед към преливащата й от дънките талия и изсъсках любезно:

– Е, Вие сте по-едра от мен, а дънките ви дори са по-малък номер от тази рокля! Ще я меря.

Не знам някога дали ви се е случвало да ви спре познат на улицата и възторжено да ви поздрави със предстоящото събитие и докато вие смутено благодарите, опитвайки се да отгатнете какво, по дяволите, е то, онзи с приповдигнат тон да ви попита, момче или момиче ще е… На мен ми се случи. Веднъж. Отдавна. В своя защита ще кажа, че събитието, което ми честитеше, току-що се беше случило и отдавна няма повод за подобни забележки. И редовно, щом ме спре познат, глътвам корема, изпъвам рамене и заемам заплашително-адмиралска стойка. Понеже съм ужасно суетна, всякакви реплики от горния вид ме довеждат до кротък бяс и дълбоко униние. Много вода изтече от срещата ми с невъзпитания тип, но от тогава бира не близвам, деца не раждам и с манджата не прекалявам, а той си взе поука и благоразумно при всяка следваща среща не пропуска да отбележи ауууу, колко страхотно изглеждам! Ето защо думите на малолетната, малоумна и маломозъчна продавачка събудиха животното в мен и абсолютно безразсъдно се изръсих неистова сума за рокля, която наистина едва закопчах.

Роклята, обаче, беше страхотна. Амбицирана от това каква прелест ще съм в нея, реших да се подложа на диета. Жена и диета, колко естествено. Диетите за жените са като водата за рибите, жена, която поне веднъж в живота си не се е изтезавала с някое „Японско чудо”, „Точкова космонавтска” или „Невероятната На Валерия Маца”, просто не е живяла пълноценно. Тъй като единствената диета, която до тоз момент бях спазвала, е „Студентска Принудителна”, реших да се пообразовам малко и да направя най-доброто, което се предлага на пазара, за да се сдобия с лелеяното малко дупе и свеж тен.

Гугъл реши да бъде зъл и ме дари с толкова обилно и противоречиво инфо, че накрая зарязах четивата и реших да карам по единствения сигурен според историята начин – глад. Сбогом, хрупкави хлебчета, сбогом, сочни мръвки, сбогом, петифури! От тоз момент нататък ставам една Твърда и Волева Елка, яжте, чревоугодници, аз ще ставам манекенка!

Мисията с вталяването обаче се оказа по-трудна, отколкото очаквах. Вселената беше решила, че още една манекенка, която на всичко отгоре и не си пада по Куелю, не й трябва, и всячески се стараеше да ме блъсне към греховни удоволствия от рода на ядене и пиене. Още в първия ден от Новия ми Живот на Диетуваща, се сблъсках със Вселенското Зло, надянало образа на баба ми. Въпросното Зло се материализира пред вратата, нарамило два огромни сака и с познатия бабин глас изчурулика:

– Йелеее, на гости ти идвам, ако знаеш колко армагани ти нося! – леко подкосяване в колената беше единствената ми реакция. Само който е попадал в лапите на баба ми, може да разбере тихия ужас, пъплещ по вените ми. Торквемада е добродушен дилетант в сравнение с нея, щом въпроса опре до ядене. Представата на баба за нахранен човек е проснат на дивана със зинала уста и накъсано дишане субект, с подуто шкембе и омазана до ушите физиономия. И с люто упорство зорко следи дали си се докарал до това състояние, инак със жален глас и кахърен поглед мърмори неща от рода на: „..не ми харесваш готвенето, така ли…”, „…а аз цял ден стоя край печката, за вас съм го сготвила…”, „..като остарее човек, и да готви не може, на, затуй не ми ядете манджите…”,„…и какво си яла сега, нищо, някакви си две чинии с мазна яхния, осем бъркани яйца и половин самун ляб, това ядене ли е…”. Сега разбирате ли защо, въпреки огромната любов, която питая към нея, не рипнах щастливо, когато я видях на вратата? Сподавих напиращия вопъл, залепих крива усмивка и прибрах гостенката вътре. А тя, щастлива от това че е след любими чеда, занаизважда от огромните бохчи кутии и буркани, бърборейки без да спре:

– Ето, баба, това е от любимата ти лятна манджа, хем по-блажничка я направих, да има да си топиш, помниш ли кат беше малка като ти сипех, все искаше още, ми тая туршийка, стана екстра, малко люта, ама тамън разяжда, оня ден четири филии хляб изядох с малко сирене и туршията! Ти що си такава бледа, не се храниш сигурно, няма страшно аз като съм тука, и ще ти сготвя, и всичко! Ще се оправиш, че то виж се, бузите ти хлътнали…А това е свинско със зеле, то вие не го ядете много, ама само да го кусаш, няма да се спреш! И бъзов сироп ти нося, турих повечко захар, да не реже… – паниката ме завладяваше с всяка изминала минута, а мозъка ми беше блокирал и никакви спасителни планове не ми хрумваха. Как щях да се овардя от атаките на баба, ума ми не го побираше. Кошмара тепърва започваше. Двете седмици, през които баба щеше да ми гостува, се очертаваха зловещи, изпълнени с мазнота и предвещаваха холестеролен бум и десет кила на дупето ми. А роклята висеше в гардероба, прекрасна, малиновочервена и тясна. Дните минаваха, тенджерите потракваха, баба кръжеше с устрем и хъс около печката, съща валкирия, само дето вместо железен сутиен, лангъркаше железна посуда и вместо меч, размахваше черпак. Всеки път, щом погледнех тая кротка иначе женица как безчинства из кухнята, в ушите ми зазвучаваше Вагнер, а в сърцето ми се спотаяваше скръб. Питате ли ме какво ми беше- цял ден на работа съм устискала и съм се придържала към правилото 3х3(3 стафидки, 3 солетки, 3 фъстъчета, обелени!), а се прибирам и от асансьора още в носа ми се вкопчва аромата на прясноизпечен тутманик с пръжки, на гъста пилешка супа, на печено с джоджен, на карамелизирани ябълки, на мляко с ориз и канела, на…. И имате ли представа какъв ураган от чувства бушуваше в душата ми всеки път, щом прекрачех прага и баба ме посрещаше- „Йелееее, олиото свърши, то пък какво е това олио, фалшиво, само вода слагат тия, на два дена по бутилка, ама и аз, как не взех четири-пет буркана мас, имам от лани..Айде, сядай на масата, изпържих пилешки трътки, хапни си да залъжеш докато довърша свинския гювеч!”….   В края на първата седмица ходех измъчена и гузна от преяждане и когато минавах край витрина или огледало, стисвах в ням ужас очи, страхувайки се да погледна реултата от бабината обич. Егото ми се влачеше след мен по земята, с претъпкан стомах и обляно в кръв и сълзи, молещо пощада и постна храна, а Роклята ми изглеждаше все по-малка… Мъките ми ставаха все по-големи и на седмия ден от бабиното пребиваване бях човешка развалина, едно грухтящо, изтерзано същество, принудено от Злата Съдба още с отваряне на очите си да се бори с Пратениците на Злите сили, маскирани като пълчища катми, мекици, баници и прочие тестена паплач. Вече си мислех, че кончината ми наближава и си представях как в Ада някой кривозъб дявол потропва доволно с копитца и се киска хедонистично, разръчквайки огъня под котела с катран, очаквайки Оная Чревоугодничка от Бургас, дето живее до сексшопа. И тъкмо бях почнала да бера душа, когато Ангела ми Хранител(ама че титла) се събуди и се зае със Спасението Ми. Не мога да отрека, че има подход, Ангела ми де. По протокол се очаква да се разтвори небето, да плисне светлина и от нея да се появи неземнокрасиво същество с руси къдрици и благи очи, да ме погали по темето и да забравя тревоги и прочие мъки. Явно обаче споделящ моята ненавист към клишета, Ангела ми реши да се възползва от постиженията на съвременната наука и се въплъти в телефон. В телефонно обаждане, тоест. Баба беше спешена обратно в Елхово, при това така спешена, че за няма и час си събра багажа, взе си довиждане, натовари се на такси и успя да хване следобедния автобус в три.

Така се свърши. Успях да се подложа на диета, успях да се нахендря в роклята, успях да пласирам бъзовия сироп на съседката отдолу, а свинското със зеле- на продавачката в сексшопа. Успях да оставя Оня Дявол с пръст в устата. С две думи, енда е хепи.

ХЕПИ ЕНД!

За нищо на света! :)

            І.

            Здравейте, братчета прасенца, споделям си селския уикенд.  От петък вечер съм се отдала на систематично и системно унищожаване на военновременните запаси на мама и тати. Двата израстъка, в гумени ботуши, плетени шапки  и дрехи стил „соцконфекционен разкош“ (наследство от майка им) овършаха гори, треволяци и дерета и забогатяха с торба жълъди, 5-6 полуотровни гъби, есенни букети и някакъв ръждив винкел, който според големия израстък е пушка на ловец, изяден от известните със стръвността си равадиновски чакали.  След обилният съботен обяд гузната ми  съвест проговори и ме подтикна да върша нетипични неща. Въоръжена с тесла, кило пирони и вял ентусиазъм, кандисах на воплите на израстък № 1 да построим апартамент на Мечо. Мечо е страшно куче-пазач с баща неизвестен, вероятно боксер и майка от известната руска порода Казанска превъзходна, но пък с баба Хрътка. „Апартаментът“ се получи чудесен, тип алпийски, за толкова ни стигна материала.  Изтощена от усилията, реших да ударя лек следобеден сън. Набързо приспах израстъците, метнах очилата настрани и хоризонтирах преяли телеса. Морфей обаче беше си взел почивка – след петнайсет минутно въртене се отказах от опити да заспя и се надигнах да си взема от ония книжки, дето са като слънчогледови семки за душата и никога не бих си признала пред някого, че съм чела.   Замръзнах в позата на тоя в дясно. Ролята на тоя в ляво се изпълняваше от огромна, тлъста хлебарка, стоеше гадината неподвижно и ме дебнеше кога ще заспя, за да се гаври с беззащитното ми тяло. В иначе страхливата ми душа се събуди майчинския инстинкт, в името на децата си реших, че трябва да вляза в открит двубой с мутанта и със справедливия гняв на Уолъс (почти толкова синя от гнус), сграбчих чехъла. Последвалата сцена ще запазя в тайна, само ще кажа, че едва ли съм била елегантна гледка, пищейки за кураж, по тениска и чорапи налагаща стената. След като вдигнах цялата къща, събрах тълпа сеирджии и предизвиках вълнения като по Японското крайбрежие в сезона на цунамитата, установих, че гадното черно нещо продължава да стои невъзмутимо и непоклатимо на стената. Майка ми ми подаде състрадателно очилата, само за да установя, че съм блъскала с патъка по парченце гума, забито с пиронче в стената, на което някога нещо се е държало. Историята никога няма да разбере какво е висяло там, но същата тази история няма да забрави дълго танца на лудостта, който изпълних брилянтно и беше повод за двудневни закачки от страна на фемилито. Дори израстък № 2 разбра как се е изложила майка му.

Всички останали събития от тия два дни бяха подчинени на доволството на останалите да ме тровят с остроумни според тях подмятания. Бях готова да им сготвя от ония гъби, дето децата довлякоха от гората, но разума надделя- после нямаше да има кой да измие чиниите, а това е дейност, която съм възненавидяла от години.

 Тъкмо когато си мислех, че драмите са приключили и ще прекарам остатъка от уикенда в лежерно безметежие, се оказа, че Съдбата скучае и има други планове.

ІІ.

             – За нищо на света! – кръстосах решително ръце и се опитах да изглеждам непоколебима. На майка ми обаче тия не й минаваха. Трийсет и кусур години съвместен живот с Овен, калил овнешкия си нрав във едно-две училища в айтоския балкан, две десетилетия служба на закона и пет-шест полицейски мисии в горещи точки на света, бяха превърнали от крехката, миловидна блондинка жена, която без да й мигне окото би накарала и Хитлер да си сменя редовно чорапите. Без изобщо да отразява факта, че съм с една глава над нея, две деца и петнайсет годни трудов стаж, ме тръшна на един стол, загреба щедро от малка, миризлива  кутийка с ..ами, с нещо, в нея и го плесна на лицето ми. Изсумтях нещастно и се оставих на манипулациите.

            Чудите се кое е превърнало таз лъчезарна инак жена в Менгеле и кое я е накарало да експериментира връз първородното си чедо с разни субстанции с неясно съдържание? Ами…

            Всичко започна на кротката семейна вечеря. Масата се огъваше от блюда, израстъците се надвикваха, вилици щастливо потракваха, а докато баща ми водеше лют спор с Израстък № 1 кое е по- вкусно- филия намазана със сладолед или риба с шоколад, аз гледах благата, отрупани връз масата с обречения поглед на човек, осъзнал невъзможността да остане безразличен пред подобен кулинарен разкош и поел на плещите си нелекото бреме на страданието от двете кила, които неминуемо щяха да се усучат около талията ми. И тъкмо жертвоготовно се пресегнах, за да докопам огромна, сочна и димяща сарма, когато въздуха бе разцепен от писъка на майка ми. Подскочих около метър нагоре и замръзнах с вилица във въздуха, със сепнато-озадачено изражение на лицето.  Двата израстъка, очаровани от вокалните възможности на баба си, зяпнаха към нея възхитено и занемяха от възторг.

            – Какво е това на носа ти?! – фалцетът на майка ми набразди покривката, строши леда в чашата на баща ми и докара до нов прилив на възторг двата израстъка, които бяха провесили ченета и вторачили очи  с респект към нея.

            Събрах очи и се опитах да видя какво е провокирало драмата в очите на майка ми. Зави ми се свят, но нищо не видях и с въздишка се разделих с вилицата, поемайки към огледалото. И тогава я видях. БРАДАВИЦА! НА ВЪРХА НА НОСА МИ! Стоеше си там, невъзмутима и непокладима, голяма като Гибралтарската скала. Кога се е появила, по дяволите?!?

            -Жаби! – изрипах сепнато от категоричния глас, извиращ иззад лявото ми рамо, изпълнявайки сложна стъпка от ирландски народен танц.- Сигурно си пипала жаби! Чувала съм, че краставите жаби предизвикват брадавици. – Тонът на родителката ми беше леко укоризнен, все едно винаги ме е подозирала в тайни занимания със земноводни.

            – Никакви жаби не съм пипала!- почти изплаках. Ама какви са тия глупости, аз да не живея насред блатата , във тръстиките, та ми нарежда за жаби?! Върнах се повяхнала на масата и втренчих обречен поглед във небитието. Дори вида на огромната порция печено пиле със зеленчуци, сочните, ухаещи наденички, хрупкавите панирани чушки, салатите, потната кана домашно вино от бъчвата на дядо ми и аромата на печени ябълки с канела не можаха да разсеят мъката ми. В съзнанието ми се лутаха апокалиптични картини как Елка, с огромна брадавица на носа, чака да мръкне, за да си подаде носа навън.

            Баща ми, до тоз момент мълчаливо наблюдаващ развиващото се около него, се подхилна доволно и занарежда:

– Жалко, че и майка ти няма, можехте да си спретвате сборища по пълнолуние.– и я погледна със сардонична усмивка. Иванка хладнокръвно му се усмихна и го попита:

–   Искаш ли десерт? – споменаването на десерт довежда баща ми до възторжено-оплезеното състояние на пекинез пред наденица.

–   Искам?!

–   Изядохме го – кротко отбеляза тя и отново се обърна към мен.- Трябва да одерем жаба и да наложим брадавицата с одраната кожа, така съм чувала. Утре сутрин ще отидем до блатото. – И това ми било жена с претенции за модерност, как ще ми говори такива работи, какви дранета, какви кожи, нали не мисли сериозно, че ще се втурна в лов на земноводни и ще ПИПАМ дори тез лигави, зелени изчадия. Продължих да се взирам кахърно и да окайвам погубените си младини, когато гласа на баща ми отново ме извади от унес:

–   Нищо де, не се притеснявай – гласът му беше подозрително съчувствен – Поне няма да се налага да си подновяваш шофьорската книжка, за управление на метла с дълга дръжка лиценз не ти трябва… – мил човек, с кеф да му нарисуваш мустаци с перманентен маркер, докато спи. И продължи да ме успокоява – Даже ще ти подаря шалче, бяло-зелено-червено, да се знае под какъв флаг летиш! – Доволен от остроумието си, сам се разхили на хрумването си и без да проявява видимо притеснение от унищожителния ми поглед, продължи да се наддумва с израстъците, този път на тема „10 начина да одерете жаба и да си ушиете шапка от кожата й” .

Драмата ми започна да добива катастрофални размери. Принципно се смятам за галеничка на Природата, която при създаването ми щедро е използвала ресурсите си и към  кръстоската от странджанските гени на баща ми и ослепителната усмивка на майка ми, таз същата Природа е добавила десетина сантиметра бонус към краката ми и трийсетина точки бонус към кю-то ми. Резултата, скромно да отбележа, ме задоволява напълно и до тоз злополучен ден ми даваше душевното спокойствие на жена, която съзнава, че и след петдесет години ще бъде забелязвана и одобрявана(от различни таргет групи, естествено, но пък целта ще е постигната- всеобщо възхищение и невъзможност да се устои на чара ми, ха!) Изведнъж осъзнах, че оттук нататък ме чака самотното битие на Онази с Брадавицата на Носа, сочена с пръст от дечицата и използвана от майките на същите тез дечица за плашенето им. Това ме доведе до нов пристъп на кахърност и в паниката си грабнах телефона и се обадих на баба.

Хич да не бях го правила. Вместо успокоителните, топли думи, които се надявах да чуя, баба ми ме застреля с инфото ,че ауууу, БРАДАВИЦА?!, щом се е появила една, да знаеш, още поне СТО ще ти се появят, обаче, да не се притеснявам, имало лек, една нейна братовчедка, която била женена в някакво село край Тополовград, та лелята на мъжа й на таз братовчедка, правела мехлеми. Ама тя лелята можело и да е умряла вече, зер не ги е чувала от петнайсет години, затуй, я чакай да намери телефона, да се обади, пък после ще ми каже какво да правя. Междувременно, да съм опитала с одрана жаба, много помагало.

Минаха два изпълнени с кошмарни видения часа, през които стоях с втренчен в стената поглед, а какофонията, предизвиквана от израстъците и дядо им звучеше като от друга галактика. От ступора ме извади телефонен звън – баба, открила въпросната знахарка и взела рецептата за мехлема.  Майка ми се зае със забъркването му, а крайният резултат имаше вид на нещо, изплюто от квартална котка след преяждане от казаните за боклук. И миришеше подобаващо, което е напълно обяснимо, като се има предвид, че основната съставка на вълшебното мазило е счукан чесън и свинска мас.

Дали съм се излекувала? Брадавицата- да, но душевната травма дълго още ще стои. Добрата новина е, че имам още половин кутийка от лечебната гняс, така че, ако ви се появи брадавица, да сте спокойни- ще ви излекуваме!

И да ви предупредя- ако видите жаба, за нищо на света не я пипайте! Подли животни са те, гледаш го такова малко, ококорено, пък какво коварство се таяло за невинния им зелен облик!

два дни преди рождения ми ден

Уж ми е рано за равносметки,

Уж съм в разцвета си, уж още съм млада,

а тегля чертата и плаши ме сметката.

Защо ли ми трябваше, кой дявол ме кара

да се обръщам зад тъмния ъгъл

и след просъскващи сенки да тръгвам

Няма по-жалко от личния пъкъл

(справка- живота ми.) …Ще се залъгвам,

че съм от тая порода, смелата,

дето не пада по гръб и не плаче.

Само че пътят ми е без мантинела.

Черен, разбит и еднопосочен.

А пък посоката… дяволи взели я,

вече дори не следя хоризонта.

Пусти живот, подарявам го целия.

Стига да ви устройва сконтото.

РАДИНИ ВЪЛНЕНИЯ (35 ЛЕВА ОБИЧ)

. Преди седем години, при първия ми сблъсък с Израстък №1 в родилния, с мъка в майчиното сърце си рекох- Божее, Боже! Защо, ЗАЩО със моето първородно реши да доказваш Дарвиновата теория?! След което примирено залепих скимтящия вързоп до гръдта си и се отдадох на мрачни, апокалиптични видения. Елка, водеща косматото си, приматесто отроче по панаирите, където срещу някое и друго петаче то показва как пада Стоичков за дузпа… Елка, опитваща се да убеди охраната на зоопарка, че просто се разхожда, че не е прониквала със взлом в клетката на шимпанзетата и висящото на крачола й е нейна плът и кръв… Ей такива неща. Спомням си, че от тез ми мрачни мисли ме откъсна тихият, примляскващ звук на бозаещо човече и в момента, в който ноктенцата й се впиха около пръста ми, забравих всички глупости, минали ми до тоз момент през ума. До днес.

-Мамооооо! Ставай! Трябва да ме срешеш! – изправих се рязко като вампир от ковчег, ама и на вид го докарвах, поради остатъците от снощен грим под очите. От шока бях леко дезориентирана, а ако първото, което видиш щом отвориш очи, е чорлаво седемгодишно врескало, шанса да влезеш в час е нулев. За момент се почувствах като във Планетата на маймуните и бях готова да крещя за помощ, да се отбранявам и изобщо, да не се дам без отпор. Никак не е приятно, да ви кажа, да се окажете нападнати от стадо разбеснели се маймуни, особено ако първото кафе за деня е още само копнеж. В следващия миг врескалото скочи отгоре ми и нещата рязко започнаха да идват на мястото си. Изхлузих се с разхлопано сърце и с треперещи ръце си забърках животоспасяваща доза кафе. Часовникът показваше безобразният час пет и трийсет, а Израстък № 1, противно свеж и пърхащ наоколо, не спираше да намила:

– Тоя чорапогащник няма да го обуя, да не съм бебе, дай ми оня мадамския. И да се гримираш днес, че искам да си най-красивата, ами ако госпожата не те хареса? И да си сложиш пола, баба казва, че с тия панталони като някой виетнамец си тръгнала… – злобно си отбелязах наум, когато се видя с баба й следващия път, да вметна небрежно забележка за отеснялата й пола. Две кафета и половин час по-късно вече бях обичайното слънчице, доброта и лъчезарие струяха от мен и неспирното каканижене на първокласничката изобщо не ме впечатляваше. Но часът беше ужасяващо ранен и бях изправена пред нелеката задача да озаптявам ученическия ентусиазъм на Израстък № 1 през следващите два часа. А тя, горката, накипрена с пандели, униформа и разсеяна усмивка, седеше с провесени крака на барстола и въздишаше от време на време с обречения вид на човек, принуден да пребивава във Вечността. На перваза до прозореца имаше подпряно малко огледалце и тя току хвърляше по едно око към него, изпробвайки различни погледи, усмивки и замислени изражения.

– Много съм красива – отбеляза с присъща за фамилията ни скромност – Имам буйни скули и очите ми са като орехи.

– Като лешници бе, дете. И скулите ти не са буйни, а изваяни.

– Може и да са изваяни, ама съм красива! – и това с такъв тон, сякаш аз бях на седем. Тъкмо зяпнах да я поставя на място и тя продължи:

– А баба ми е казвала, че ти като си станала в първи клас, си си забравила чантата в училище и госпожата е дошла да ти я донесе в къщи. Аз няма да съм такъв заплес. – Злобните забележки по отношение на майка ми нарастваха прогресивно и включваха дори идеи за коледни подаръци от рода на розови бархетни гащи, литри камфор и снимка с автограф от доктор Ливайн. Докато си бъбрехме сладко, Израстък №2 се излюпи и се включи в суматохата, поради което си забърках трета доза кафе и побързах да им направя закуската, белким устите им са заети с нещо. Слава богу, стана осем. Тъй като предния ден категорично отказах да се редя на километрична опашка за задължителния букет за госпожата, трябваше да излезем по-рано, за да осигурим цветята. Израстък № 2 запречи вратата и писна сърцераздирателно:

– Искам да одя в пълви клаааааас! Какоооо! Яс тлябва да съм на училищееееее! Искам тетладкиии… и тимикалчетаааааа…..АААААААААААА! – бутнах й два химикала в ръката, рева й секна тъй внезапно, както беше започнал и прохода бе освободен. Източихме се като азот с каката и хлопнахме вратата, за да не хукне след нас. Усетила коварството ни, №2 нададе воя си с нова сила, а в асансьора дълго чувах как детегледачката се опитва да я озапти с жизнерадостен глас, в който прозираше лека истерия.

…..

Десетте минути, прекарани на спирката, в отчаян опит да хванем такси, не успяха да помрачат вълнението от предстоящия празник. Да откриеш свободна кола в осем сутринта на 15 септември, се оказа мисия невъзможна. Потраквах нервно с токчета, а израстъка, с апломба на Наполеон, стоеше изпъната като струна и не мигваше, концентрирана в усилието да изглежда важна и голяма. Накрая щастието, под формата на жълта кола с табелка на покрива, ни се усмихна и поехме към неизвестното.

– На училище, а? Ай честито! – шофьора беше от типа „хич не ми пука дали ти се слуша, на мен ми се говори”. – Имам две момчета аз, дагийба и калпазаните, а, извинявай, госпожа, ама прост шофьор съм, полага ми се по някоя пиперлива от време на време. Та, имам две момчета, ама много ги мързи, единия с триста зора изкара автото, пък другия още го бутаме, ма той прост, като майка си прост. Тя от Люляково, много беше хубава кат малка, обачеее сега ако знайш ква Татра е станала! Викам й- стига с тия мекици ма, хората по една ябълка ядат, на тебе тава мекици и буркан сладко не ти стигат…А, чакай да поздравя ученичката, страшно парче! – и превъртя копчето на уредбата. Нелошо парче, Глория Естефан, но звука ми обърна перчема, а Стеди гледаше зяпнала, с респекта на човек, открил някой, който може да говори без да си поеме въздух по-дълго от нея. Когато стигнахме, вече знаех цялото житие на таксиджията и дори нещо като симпатия се промъкваше в душата ми, защото отдавна не бях срещала човек, който да накара израстъка да немее толкова време.

Пред цветарския магазин имаше тълпа. Цветарката, чевръста леля с двойна гуша, двоен корем и раздвоен език, спореше с някакъв нервен баща за последните модни тенденции в икебаната.

– Че да не правя букети от вчера я! – обидено нареждаше лелята – На тия орхидеи аспарагус не им ходи, щи сложа от ей тва перестото! – дебелите й пръсти прилепиха някакъв листак и без изобщо да дава повече ухо на отчаяните опити на бащата да се намеси, взе да овързва букета. Накрая му го мушна в едната ръка, измъкна чевръсто двайсетолевката от другата и викна с тона на Мадам:

– Следващия! Кажи бе, момче, ти кви китки искаш?

Когато дойде нашия ред, ученичката ми се изтъпани отпред и заяви:

– За моята госпожа букет!

– Иии, леля, ми ти знаеш ли си госпожата? Обичаш ли я, а, кажи леля, ай на леля хубавицата, ма кви пандели имаш, то сега никой не ходи с пандели, пък аз кви имааах! – видението на лелята с пандели мина за секунда пред очите ми и благоразумно изчезна, преди да съм прихнала. –  Леля сега щи направи най-хубавия букет, ай избери си цветенца, леля! – нали го знаете онзи противен, лигав тон, с който възрастните жени говорят на малките момиченца – Ми колко я обичаш, леля, много ли?

– Не знам – отговаря израстъка и добавя компетентно – За 35 лева букет, моля.

– Много е! – сепнато се намесих – 20 лева обич са достатъчни! – тук лелята ме изгледа злобно и се зае да трупа цветя върху крепонената хартия. Накрая търпението и мъките ни приключиха и въоръжени с лилаво-синя феерия от цветя и целофани, влязохме в двора на училището.

…………

Няма да ви губя времето с лирични отклонения. Всеки, прекрачвал с първолачето си училищния двор, знае как се чувствах. А на тези, които не са изпитвали тази емоция, им я пожелавам.  Защото, както казва моята пораснала ученичка, „Днес ми е най-специалния ден, за първи път ставам в първи клас! Мамо, а на теб за първи път ли ти е?”

Да, миличка. Ти си първото ми първолаче.

На добър път.

Виновна ли съм, кажи ми –

женска глупост ми е диагнозата.

Ще те разлюбя. Със сетни сили.

И без това си ми невъзможен.

Не искаш, види се, ни мед, ни жило,

и устните ми не са по мярката ти,

сърцето ми е като куче, свило

на смелостта си опашката.

На мен отдавна са ми го казали –

не ставаш, Елке, за всеобичане.

И всяка дума ме е белязала.

До степен на себеотричане.

Все пак опитвам. Не влача спомени,

 със призраците си (уж) се боря.

И влюбванията ми са скромни.

Ала със тебе какво да сторя?

Защо, по дяволите, да ти е трудно?

Не искам нищо, раздавам щедро.

Виж, два среднощ е, а аз съм будна.

И просто искам да съм до тебе.