***

Търкалят се по нощните паважи
отмъкнати от вятър стари страници
Зората, притаена зад гаражите
се взира във последния пияница,
за който всяка стъпка е изкуство.
И нищо, че звездите са рояци –
По сиви тротоари стъпвам пусто,
по ъглите ме сочат пръсти-знаци,

морето е зад първата пресечка –
дочувам присмехулните му звуци.
(Не искам етикет „сърдечна грешка“,
а твърде вероятно ще се случи.)
Усещам как облизаната ивица
ме дърпа към гранатови обятия.
(Във твоите се втурвам като птица,
но всяка стъпка води до разпятие).

Вълните, от копнеж и зов пресипнали,
по пясъка отчаяно се мятат.
Дъхът ми, еманация на „липсваш ми“,
дъхът ти търси в повея на вятъра.

Не искам утрото – в нощта се скрива
страхът, че всяко нещо си отива.
Тъмата, мили, може да е сива,
но нощем всички котки са такива.

Няма как да е лесно

Няма как да е лесно –  уравнение нерешено

с още една неизвестна тук, до сърдечната вена.

Искам да е тъй просто, като събиране и изваждане,

молекулярна теория, реинкарнация, раждане,

като да вденеш камила през обтекаеми зеници…

Вместо това ме смила и ме превръща в пленница

оня печат от устните ти, с който греха запечата.

Боже, дано опрощение е, щом ме боли дамгата…

Няма работеща формула – няма за мен прераждане.

(Само дъхът ти помня. Другото не е важно. )

Щом покаяние нямам, прошка защо да искам?

Няма в очите на нощите, кухи от твоята липса,

и в неизбежните утрини – сиви от глад по тебе,

в мислите ми залутани, в думите непотребни,

в скъсаното дихание на пресушените устни

повод за изкупление. Раят ще го пропусна.